Юмер. Живот и кариера

Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net

Юмер К. се роди в края на 60- те години на миналия век в забутано и смотано селце в планинска община, която по територия беше голяма, но всички райони в нея бяха пръснати по баири и долини, на километри един от друг. Неговите майка и татко бяха скромни хорица, които не смогваха да вдигнат чело от работа.
Гледаха корнишони и тютюн, така че Юмер от малък позна какво е тежък труд. Такъв, блъскачески, от тъмно до тъмно. Макар че вкъщи всички говореха на майчиния си език, в детската градина момченцето трябваше да говори на официалния. Така трябваше и никой не се противеше, защото... така трябваше.

Макар че беше много усърден в помагането на мама и тате, той показваше доста интересни дарования и в училище. Удаваха му се рисуването и пеенето, нямаше проблеми и с останалите предмети, но най-силен беше в разказвателните.
Беше се записал в библиотеката в окръжния център, където ходеше на училище и жадно четеше всичко, каквото намери там. В тяхната махала, често оставаща под метри сняг през зимата, библиотека и кино нямаше. Имаше само нещо, което наричаха „кметство” – сграда с четири стаи и тоалетна вътре в нея, което беше изумително за Юмер.

Така момчето порасна, изкласи основното и дойде време да продължи образованието си. Неговият баща, строг и навъсен човек, недвусмислено заяви, че неговият път е в техникума по... За да вземе занаят и да вади добри пари като батко си Осман.
Осман З. от тяхното село се беше издигнал дори до бригадир в Домостроителния, а и отделно бичеше частмаг. Добри пари вадеше, заселил се беше в големия град и живееше със семейството си в тристаен, голям човек беше. Майката на Юмер нямаше никакъв глас.
Просто никакъв. Юношата с наболи мустаци, обаче, погледна смело в очите татко си и с тих, но много твърд глас обяви, че иска да учи в гимназия. Такава, по езиците.

Бащата му залепи моментален, корав шамар и го извика навън, в двора, да не стряскат двете сестри и майка му. След около половин час разговор двамата влязоха вкъщи. И другата буза на Юмер беше червена, но той гледаше гордо и доволно. Беше спечелил спора.
В желаната гимназия не го приеха, макар че изкара много добри оценки на изпитите. Балът му стигна за друга, в която също се изучаваше западен език, също толкова престижно беше да го знае човек.

Никой от новите съученици не се заяждаше с Юмер заради името му, още по-малко пък заради това откъде идва. Е, само Николай, но той беше друга бира, баща му беше директор на голям завод, а майка му – директорка на основно училище.
Юмер се развиваше добре и все по-рядко и по-рядко се връщаше в родния си дом през ваканциите. Не че любовта към близките му се беше изпарила, не. Животът му беше станал друг. До онзи ден, в който не излезе зловещата заповед и той започна да се казва Юлиян.

В началото зловещо намрази всички около себе си, но като видя, че тяхното отношение към него не се е променило, си позволи да разсъждава. Стигна до извода, че те не са виновни, злото иде от другаде. Сподели това в един от редките пъти, когато се беше прибрал у дома, с баща си. Онзи го удари жестоко и така Юмер почти приключи с посещенията на дивото си и забутано село.

След казармата Юмер успя да влезе в университет. Да учи философия. Тъкмо беше дошло нещо, което всички наричаха „демокрацията” и „45 години стигат”, името му пак си беше същото, с което се беше родил. Баща му, майка му и порасналите му сестри се бяха отказали да се изнасят към Турция, а момчето им ги радваше все повече и повече.
В университета се повтори същото – никой не си и помисляше да се задява с него заради име и произход. Когато завърши, Юмер взе да се оглежда за работа. За бизнес, както беше много модерно тогава, не го биваше, искаше да се занимава с това, за което е учил.

Намери място, подаде документи, яви се на конкурс, издържа го и... не взе мястото. Подочу оттук-оттам, че вместо него е постъпил на работа некадърник без никакъв ценз, но активист в една трибуквена политическа формация, станала изведнъж много модерна.  Със синьо лъвче за емблема. Това се повтори още няколко пъти и младият мъж взе лека-полека да се отчайва.

Докато един ден съселянин не дойде в големия град и със съзаклятнически тон не го покани на среща на четири очи. Израсналият в дивото селце набор на Юмер изведнъж се беше превърнал в „голямата работа”, както сам се определи. Бил на много важен пост в друга трибуквена политическа партия. С лого кръстосани клонки.

За няколко минути му начерта главозамайващо бляскаво бъдеще с възможности, които скромният и възпитан Юмер дори не си беше мечтал. И понеже беше честен, попита своя набор как така той, с разваления си правоговор, жалката си диплома малко над 3.00, външен вид на сръбски партизанин, смешно костюмче от пясъчна коприна, бели чорапки и мокасинки с джувки е бил допуснат чак до такава власт, че да се разпорежда с хората като с пионки от „Не се сърди, човече”.

Онзи му обясни. Станал бил една от десните ръце на баш вожда, който пък бил хитър колкото две лисици едновременно. Юмер склони, подаде заявление за постъпване в партията и след седмица беше назначен на много хубав пост.
От него се искаше само да бъде активен в политическата си дейност. Да посещава често калното селце, от което се беше пръкнал, и да обяснява на останалите да живеят там хора колко е отвратително те да се заплесват по някоя от другите партии, нароили се като гъби след дъжд през последните години.

В началото на Юмер му беше много гадно. Но с течение на времето взеха да идват някои и други благини, с които животът му стана много, много хубав и охолен.
И понеже годините му взеха да преполовяват тридесетте, взе да се оглежда за жена. Намери я доста бързо. Красива българка, възпитана и отворена за света, няколко години по-малка от него.

Когато сподели за нея със своя ментор обаче, усети, че хич не го гледат с добро око. Въпросната любима била от друга партия. А това никак, никак не било добре. Юмер се опита да възрази, но в прав текст разбра, че ако последва сърцето си, това ще стане в посока към трудовата борса. Пък там свободни работни места като това, на което се водеше, че работи, няма.

След няколкочасов размисъл, през който Юмер се напи като дъска, взе решение да забрави всички романтични глупости, с които се беше надъхал като по-млад (и без това от тях не беше останало кой-знае колко много) и да следва своя път. Жена си намери много бързо след това, а наборът, вече пуснал яко шкембе, с очила с позлатени рамки и изтупан в „Дзеня”, го посети за нов съдбоносен разговор.

На следващите избори Юмер беше водач на партийната листа в района със сдуханите, бедни  и кални селца, в които беше минало неговото детство. Баща му и майка му се бяха споминали, сестрите му се бяха омъжили в същите сдухани, бедни и кални селца, а връстниците му бяха останали също толкова стреснати, наплашени и подозрителни, каквито си бяха и когато си играеха заедно в прахоляка и ловяха попови лъжички в локвите.

Дори много по-стреснати, наплашени и подозрителни.
Юмер обикаляше с мерцедеса и държеше пламенни речи, в които разясняваше как бъдещето е само и единствено в бюлетината за неговата партия, онази с преплетените клонки.
По очите на съселяните си виждаше, че те изобщо не му вярват, че с акъл и труд се стига до положение като неговото. Но точно защото са стреснати, наплашени и подозрителни, ще пуснат точно бюлетината с двете преплетени клонки.

На един митинг, когато официалната част вече беше свършила и електоратът се подрусваше в гърмящо маане, зад кулисите представиха на Юмер усмихнато младо момче.
Било второкурсник по право в големия град, искало междувременно да си намери работа, но не каква да е, а в офис. Пробвало тук-там, не го пускали. Защото не знаело какво да отговори на въпроса за партията с двете преплетени клонки.
Юмер обеща да помогне...

В категории: Коментари , Горещи новини