Аз искам да стана детска учителка”. Без да искам го чух, докато се промъквах тайно край двете ми съученички. Бяха се скрили зад купчина пясък, на строежа на бъдещия подлез между „Изгрев” и „Зорница”, до училище „Климент Охридски”. Идеята ми беше да избуча нещо, та да ги изплаша до смърт, едновремешните хлапета се забавлявахме с такива простотии, плейстейшъни, смартфони и таблети нямаше. Имаше само „Млад конструктор”.
Заобиколих ги, качих се на върха на купчината и съборих върху тях доста пясък. Стана мазало, разпищяха се, а аз гордо се измъкнах по посока нашия блок, представяйки си на следващия ден с каква гордост ще разказвам на момчетата от нашата банда – Жоро, Дечо, Валяра и Митака.
Изумително е как се сещам за този разговор отпреди 33 години между двете момиченца, точно в навечерието на Деня на народните будители през 2014. Но ярко помня как бях шокиран от заявлението на едното хлапе с престилка и плитки.
Че как така иска да стане учителка, нали точно те ни тормозеха да учим досадни уроци, да пишем домашни, а и онази адски противна математика... Спомних си и че изявеното желание на бъдещата даскалица наля у мен още ярост, за да я засипя още по-качествено с пясък. Та как така ще иска да става учителка!
Нали всички хлапета мразят учителите и се страхуват от тях! Макар че лично на мен в разказвателните предмети ми беше безумно интересно. И да чета гладко се бях научил още в предучилищна възраст, ама кой да ми обясни, че живея в чудния свят на книгите именно заради усилията на гореописаните оплювани.
Помня и че ако не слушаш, ти извиваха ухото и биеха шамари. („Бай Кел” по история си ни дърмонеше най-редовно, то не че ние бяхме стока, де!)
Девет години след описаната случка, точно по време на светлоносните и съдбовни за България събития около 10 ноември 1989, прясно уволнен и нахъсан за цивилния живот, попаднах на един друг народен будител в университета.
С колегите, с които се бяхме запознали буквално преди два месеца, ръмжахме сърдито срещу една дисциплина от нашата специалност. Тя се наричаше „Педагогика на пионерската и комсомолска дейност”.
„Какви пионери, какви комсомолци” - крещяхме ние срещу декана – „тая работа свърши, не ви щем тъпия предмет и няма да го учим, точка!” Виделият и патил човек беше втрещен как тъй някакви сополанковци ще оспорват одобрената от Министерството на народното образование учебна програма.
Но някак усещаше, че сме прави, че това са глупости и някак си трябва да отговори на нашите революционни пориви. Може би, за да запазим вярата в него като учител, може би заради идеята, че в мътно време стават лоши неща и е хубаво да не се противиш на промените.
Самият преподавател, станал професор Станоев с преподаване на педагогика на пионерите и комсомолците, опита да ни обясни, че за нула време си пренаписал материала и дисциплината вече се казвала „История на скаутското движение”, което било едно и също с чавдарството, пионерството и комсомолството”.
Въпреки че го обругахме и освиркахме на секундата, аз и колежката Роси (водачи на бунта) разяснихме на останалите, че искаме-не искаме, трябва да влизаме при него на новонаписаните му лекции, за да ни заверят книжките и признаят семестъра, друг начин нямаше. Половината поток ни обяви за предатели и мекерета, ходихме на тъпите часове, на края на годината отмениха предмета и всичко се размина по живо и здраво.
По средата на бурния „преход” моите сестри близначки растяха и виждах как техните учители се променят. Точно тези, които играят най-сериозната роля за бъдещето – докато си подивял от хормони тийнейджър, в гимназията. (Навремето пубертетът идваше, когато си на по-сериозна възраст, отколкото при днешните 10-11-годишни).
Беше ми интересно да слушам техните истории от екскурзии, на които пиели коняк и пушели цигари с най-любимата си госпожа, по онова време още ми беше терсене да замествам „другарка” с тази дума. Докато разбрах, че всичко, което ми разказват, е истина.
Въпросната дама дойде на погребението на майка ми, за да подкрепи любимите си ученички, плака заедно с тях, чух, че им говори да се държат и че винаги ще ги обича и ще бъде с тях, защото им е вярна приятелка.
Различно беше от народните будителки от наше време. С шамарите, извиването на уши и боя с дървения пергел за чертане на дъската, с пирон и тебешир в края на двете рамена.
Сега, когато вече децата на моите сестри са в училище, а част от професионалните ми интереси е насочена към българското образование, смаяно наблюдавам какво се случва с народните будители. Не само с тези, които се занимават на пълен работен ден с бъдещето на Родината, а и с тези от читалища, кръжоци и други такива места.
Обиждани от останалите, че не ги заменят във важната роля да възпитават. Ругани от амбициозни майки и татковци парвенюта, с претенции, че не са им дали по някакъв начин вместо тях първите седем години. Малтретирани от новозабогатели мутри, решили, че техните отрочета са богопомазани и никой няма право дума да им обели, ако нямат домашно.
Кой знае по какъв начин справящи се с новите образователни планове и учебници, в които не пише как е умрял цар Самуил, пише за 500-годишно мирно съвместно съществуване, а обложките на тетрадките са ярко декорирани с актуални звезди от българскя шоу бизнес, които квичат чалга.
Отразявах напоително учителската стачка през 2007 година. Гледах как 40 дни тези хора бяха принудени да обикалят улиците и скандират за по-истинско заплащане на своя труд. Как бяха гледани с насмешка и презрение от много свои сънародници.
Слушах коментари „Не ги е срам така да се излагат, туй ми било учители”, „Видях ги колко им е акълът, хак са им и заплатите, много са им!”, „И таз простачка, със запенената уста и с мегафона ши ми учи детето!”
Докато се стигна до най-голямото им унижение. Един тогавашен министър, който после стана премиер, отегчен от срещата с тях, да мърмори на своя колега, ресорен техен шеф, „Добре, айде вече да разваляме седянката.”
Не зная дали моята съученичка (мисля, че беше Краси) от началото на тази история е станала детска учителка. Ако е така, горещо се надявам да иска да се пенсионира като такава. Понеже възрастта ни е още доста ранна за пенсия.
Накрая се сещам за една сцена от готиния български филм „Звезди в косите, сълзи в очите”. Разказва за пътуващ театър у нас през 30-те години на миналия век. На едно от представленията главната актриса (Татяна Лолова в ролята) изпадна в истерия и отказа да играе пред публиката.
Силно впечатлена от това, че такава култура е дошла в градчето, местна селска учителка предложи да заеме нейното място и излезе на сцената в ролята на Дездемона. „Знаете ли текста?” – изумен попита шефът на трупата (Петър Слабаков). Тя развълнувано отговори: „Разбира се! Аз съм народна учителка и съм длъжна да го знам!”
