Националните конкурси за детски песни са на изчезване у нас. В цяла България „огъня“ поддържат само два фестивала - „Сладкопойна чучулига” (Бургас) и „Златни искри” (Варна). Родните телевизии обаче им отделят само по няколко секунди ефирно време
Навремето, когато бях дете, нещата бяха доста по-други. Децата си пееха в детски конкурс, италиански такъв, казваше се „Златната монета”. Детски песни, с детски аранжименти, направени само и единствено, за да пеят деца. В България също имаше такива.
Провеждаха се всяка година и когато децата ги спечелваха, си беше истинска веселба и престиж. Днес обаче нашата страна заема комай водещо място по песенни конкурси за деца на глава от населението.
Седем-осемгодишни момиченца, които все още трудно артикулират „р”- то, например, облечени от „моделиери”, с прически, направени от „стилисти”, така съсредоточено врещят песента на Селин Дион от „Титаник”, сякаш от това зависи животът им.
Проследявал съм няколко такива конкурса. В тях седемгодишните деца, подготвени от седемдесетгодишни музикални педагози (лафът не е мой, а на приятелка, също отвратена от гледката), ще се изкълчат да се преструват на двадесет и седем годишни пред журито, съставено от тридесет и седем до шестдесет и седем годишни авторитети. Обикновено – едни и същи. В някои песенни шоута ги наричат „ментори”.
Със задължителния етап „мазна чалга”, който за благозвучие е наречен „поп-фолк вечер”. Оправданието е, че „един изпълнител трябва да умее да пее всичко”.
Конкурсите, които нямат такива изисквания, няма и да видите в национален ефир, а ако някой ги спомене, то ще бъде сигурно за секунди. Там има ясен регламент – възрастови групи и най-малките си пеят песнички за най-малки. А не се правят на Кристина Агилера и Селин Дион (сещам се за бургаския „Сезони” и още един-два, но със сигурност има подобни).
Да, там се намират мъничета, които смело са се надскочили, опитвайки да наподобят гласищата на Лили Иванова и Йорданка Христова, но за радост не в такова количество, като в телевизионните „формати”. Думата формат вече прелива отвсякъде, та понякога се страхувам да си отворя консерва, за да не изскокне и оттам.
Хлапетата в нашенските песенни шоута възпроизвеждат със стопроцентова точност болния стремеж на своите родители. Без значение дали гласчетата им наистина са талантливи, те са радост за всеки „продуцент”, който измисля такива предавания.
Защото както е вярно онова за трите течности, които продават най-добре (кръв, пот и сперма, според вестникарските учебници), е в пълна сила и другото – че децата продават много.
Справка – стотиците реклами, в които за по-голяма убедителност са набутани беззъби бебенца, протягащи ръце към парче шоколад, което ухилен като тиква на плет родител им подава.
Колкото и голям тапир и дебил да си, все ще останеш за малко пред телевизора, ако се появи детенце в рокличка, опитващо да пищи някой вселенски хит родно или световно производство.
Дечицата, които отчаяно викат от екрана, под акомпанимента на наистина добри музиканти ще пораснат същите комплексари като тези, които ги пращат там и отчаяно им стискат палци да покажат на своите връстници, че са нещо много повече от тях, защото са стигнали до следващия етап.
Където вече ги поема тежката артилерия от имиджмейкъри и педагози, известни най-вече с изключително опустошителния си ефект върху съвременната българска музика, защото са подготвили всичко де що мърда и се нарича „звезда”. (Забелязали ли сте, че всички нашенски „звезди” от новото поколение пеят по абсолютно един и същи начин? Е, на горепосочените се дължи).
От тук нататък неговият път е нарисуван – първом пее народна песен (което е най-симпатичното в такива конкурси, защото фолклорът си ни е в кръвта), а по-после – рок или поп парче.
Обикновено е някоя задъхана кавър версия на парче написана през далечната, легендарна 1975 година. Когато всички пеещи са били принуждавани на „Златният Орфей” да правят и по една „ангажирана” песен. Тъжно е, когато ецата плачат. Грозно е, когато крещят. Противно е, когато възрастни ги принуждават да го правят. Защото е противоестествено. Защото за тях, както казахме, има специално написани песни. Които умишлено разказват за Баба Меца, Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Зайо Байо и за проблеми, които са присъщи на човеци на шест-седемгодишна възраст.
Достатъчни са купищата информация, която залива отвсякъде ошашавеното хлапе, та и ние да го караме без време да се прави на възрастен и да квичи My Heart Will Go On. Или Hurt. Да остави пеенето за възрастни на нас, възрастните.
То пък нашето – едно пеене...
