68% от пациентите и 62% от лекарите мислят, че болната ни система се нуждае от срочна операция
Автор: д-р Любомир Калудов
Любомир Калудов е лекар със специалност хирургия и пластична хирургия. Работи в частна болница Life hospital в Бургас. Специализирал е в България, Чехия, Русия и Турция. Има над 20 научни публикации в областта на хирургията, изнесени на национални и международни конгреси и в научни списания. Има издадени две книги със стихове и една с проза. Носител е на няколко национални литературни награди. Публицист. Представил е две самостоятелни фотоизложби в Италия. Носител е на награда за фотография от Кьолн, Германия. Любител археолог. Автор е на публикация на конгрес на БАН, озаглавена „Мегалитите на Балканите“.
Здравеопазването е примамлива и силна карта, която всички партии показват преди избори, а след това бързо прибират обратно в колодата на неизпълнените си обещания. Понякога е признак на незнание – подведени от неуки съветници, политиците обещават светли бъднини, но в повечето случаи е нечестно заиграване с изстрадалия гласоподавател.
Няма предизборна платформа от последните 25 години без текста „решително подобряване на здравеопазването“. От непрекъснатите подобрения сме стигнали сегашното ниво, когато 68% от пациентите и 62% от лекарите мислят, че болната ни система се нуждае от срочна операция. (Процентите са на „Галъп интернешънъл“ – институция, на която трябва да се вярва, но не безрезервно).
Начало на реформата в здравеопазването постави приетият през 1998г. Закон за здравното осигуряване (ДВ 70/19.06.98).
Дали е толкова несъвършен или има други причини, но до 1 юли 2014 г. този нормативен акт е допълван и поправян около 86 пъти.
Принципите на здравната реформа, според които трябваше да се промени държавно финансираната и централизирано управлявана грижа за здравето на хората, бяха:
1. Солидарност – всички членове на обществото внасят малки суми, които се използват за лечение на нуждаещите се.
2. Парите следват пациента – болният човек избира къде и при кого да се лекува. Със своя свободен избор той регулира пазара на здравните услуги. Добрите специалисти и добрите болници имат повече пациенти.
3. Някои дейности са гарантирани за всички членове на обществото (осигурени и неосигурени) – спешна помощ, онкоболни, кръвни центрове, редки заболявания, инвалиди и пр.
4. Някои членове на обществото се осигуряват от държавата – деца, пенсионери, военни, полиция, администрация и държавни служители.
Тези четири прости правила трябваше да бъдат поставени в основата на т.нар. Електронно здравеопазване, за чието несбъднато осъществяване бяха изхарчени доста наши и европейски пари. Вместо тоновете хартия, всеки гражданин да има електронна карта, в която се съхранява цялата му история – платени осигуровки, заболявания, посещения при лекари, консултации, операции, усложнения и пр. И всеки лекар срещу своя индивидуален код (УИН) да може на компютъра си да разчете тази информация и да допише своята.
Законът за здравното осигуряване (чл.6, ал.1) създаде институцията Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), която започна да функционира на 15 март 1999 г. Тя е учредена като самоуправляваща се независима публична институция, чийто бюджет е отделен от държавния. Основна цел на НЗОК е да осигурява и гарантира свободен и равноправен достъп на осигурените лица до медицинска помощ.
В документите са вписани доста красиви думи: „подобряване качеството на живота, повишаване на икономическата ефективност на разходите, равнопоставеност при използване на качествени медицински услуги, достойно заплащане на медицинските специалисти, положителна промяна в отношенията между лекар и пациент...“
И ако всичко написано преди 15 години звучи толкова добре, какво се случи, че не се сбъдна? Дали здравноосигурителният модел не е сбъркан още в самото начало? Има доста изречено по тази тема от компетентни и други анализатори.
Няколкото правителства и многобройните министри на здравеопазването постепенно промениха философията и обезсилиха принципите на здравната реформа:
Солидарност. Населението на България е около 7 280 000 души (данни на Националния статистически институт от 31 декември 2012 г.) Около 3 900 000 би трябвало да се осигуряват от държавния бюджет – пенсионери, деца, студенти, държавни служители, лишени от свобода, безработни и инвалиди.
Лицата, които според Закона са задължени да заплащат здравноосигурителни вноски, са 3 380 000.
Според Националната агенция по приходите (НАП) броят на неосигурените през 2013 г. е бил около 2 000 000 или 60% от тях. За какъв солидарен модел на здравно осигуряване можем да говорим тогава? И как 40% от работещите в България със своите здравни вноски могат да издържат системата?
В България е много лесно да съществувате необезпокоявано и безметежно без платени здравни осигуровки. За разлика от други държави, в които Social Security Number (SSN) е по-важен от документите за самоличност.
Без този номер вие сте паразит, който не внася нищо в обществото и обществото нищо не ви дължи – здравна помощ, легално работно място, административни услуги пр. При нас не е така.
Можете да имате фирма с наети работници, на които не плащате осигуровки. При постъпване на работа тези подробности от трудовия договор се считат за маловажни. Можете да регистрирате кола, да искате от общината различни помощи, справки, документи, да купувате имоти и да продавате вещи и никой не се интересува дали дължите нещо в модела на социална солидарност.
Оказва се, че всеки може да заобиколи правилата...
През 2011 г. медиите съобщиха, че самият тогавашен здравен министър д-р Стефан Константинов има неплатени здравни осигуровки за около 3 години!
Заобикалянето на проблема е много елементарно. Постъпва в болница пациент, който се нуждае от операция на стойност 7000 лева. Никога не е внасял осигуровки, защото е бил куфарен бизнесмен, имал ресторант, после направил цех... Бил е общ работник и е казвал на работодателя си: не искам договор и данъци, давай ми парите на ръка.
Законът позволява да внесе около 700 лева, НАП му издава документ за непрекъснати здравни права, той си получава частта от солидарния модел, правят му операцията на сърцето, след което отново спира да плаща на обществото. Без санкции, лихви или глоби. Лесно и просто.
Може ли да си платиш застраховката, след като ти е изгоряла къщата или са ти откраднали колата? Не! А защо може да поискаш от солидарния модел нещо, в което си решил, че няма да участваш?
Парите следват пациента. Това е най-абсурдното пожелание в цялата реформа. Българските пациенти са крепостни селяни на своя лекар. Те са в „пациентски списък“. Ако отидат на почивка, излизат от списъка и си плащат. Системата ги изхвърля. Искат консултация със специалист, изследвания, лечение в друга болница... но няма талони и направления, Касата не дава, елате другото тримесечие.
С дебитната си карта може да изтеглите пари от всеки банкомат в Европа, но не можете да се лекувате където решите в България. Защо? Системата на здравеопазване не ограничава ли вашите права?
Дори да си внася добросъвестно здравните осигуровки, пациентът няма свободата да ги вложи при определен от него лекар или болница. Изборът на екип се плаща допълнително.
Със система от ограничителни мерки беше изтрит и този регулатор на здравната система.
Администраторите на здравеопазването решиха да централизират системата с изработването на т.нар. „медицински стандарти“. Мярка, по външен вид позитивна и съществуваща в повечето цивилизовани държави, но приложена по наш си начин. В момента съществуват създадените от Министерството на здравеопазването (МЗ) около 47 стандарта за медицинска дейност за различните специалности. Внимателният прочит на тези „стандарти“ издава механизма на тяхното написване.
По света „Правилата за добра медицинска практика“ се изработват от съсловната организация: за болестите на сърцето от Дружеството на кардиолозите, за децата от Педиатричната асоциация. Те съдържат основно две части - начин на диагностика и начин на лечение. Приемат се на конгрес и спазването им се контролира от Лекарския съюз на съответната държава. През няколо години гилдията ги актуализира.
В нашия случай стандартите са изработени от назначени от МЗ специалисти. От същите хора, но и с участието на администраторите на НЗОК, са изработени още по-консервативните и на места безмислени алгоритми на т.нар „клинични пътеки“. Всеки началник на клиника се е огледал в собствената си територия и е написал свои правила.
За операция от апендицит са нужни трима хирурзи с призната специалност, двама анестезиолози, септична и асептична операционна зала и ехографист с документ за второ ниво.
Цел на нашите „стандарти“ не е гаранцията за добра медицинска практика, а затварянето на малките болници и създаване на пирамидална структура. За съжаление това вече е постигнато. Градове с по 30-60-хилядно население затвориха болниците си.
Никога, дори и в годините на най-зрелия социализъм, не е имало такава централизация на медицинската помощ. Детето ви е с херния – детски хирург има в Пловдив, имате болки в стомаха – гастроентеролог в София.
Естествено е в държавата да съществуват елитни клиники и специалисти, университетски бази с високотехнологична апаратура и техника, но е ясно още, че има банални и често срещани заболявания, с които могат да се справят лекарите в малки районни болници. Както е било много години наред.
С по-малко усилия за пациентите и техните близки, по-евтино за системата и дори по-добре. Едва ли е оправдано и по-ефективно болен с бронхопневмония да се транспортира на десетки километри до белодробна болница или клиника по пулмология с център за дихателна реанимация. Нужно ли е всяка пъпка да се лекува в Национален център по алергология?
Един от най-абсурдните е стандартът по хирургия, който в т. 2.3.6 и 2.3.7 определя, че в операционната зала трябва да има 5-10 източници на ток (контакти тип „шуко“) и 2-3 мивки с течаща студена и топла вода! Да се чуди човек това медицински стандарт ли е или наредба на ХЕИ от ХІХ век!
Принципът „пациентът решава къде да се лекува“ вече е трансформиран в „системата ще ви каже къде“.
