Един жесток разбойник и народен закрилник


Един жесток разбойник и народен закрилник
Дочо Узунов охраняван от телохранител с пушка, докато свири
17 Септември 2014, Сряда


Интербригадистът Дочо Узунов извършва единствения у нас влаков обир

Автор: Борис Цветанов

На 16 февруари 1936 г. в Испания край селцето Мурата де Тахуня край Гуадалахара, близо до река Харама, се води една от най-жестоките битки. Интернационалният батальон с командир майор Гребенаров е на предни позиции. Между окопите на франкистите и републиканците има-няма 50-60 метра. От време на време смел републиканец или някой франкист изтичва няколко крачки и хвърля граната в противниковите окопи.

Една от тях пада на метър от капитана на батальона Мишел Чапаев – чех от Унгария, както е записан в личния състав. Необяснимо за самия него, той само гледа безучастно гранатата, която всеки миг ще избухне. На момента боец от близката позиция през глава се втурва, грабва боеприпаса, изскача из окопа и го хвърля обратно. Гранатата избухва почти в ръката му, а няколко куршума от франкистките окопи отхвърлят боеца назад.

Мишел Чапаев излиза от вцепенението си и скача към спасилия живота му. Вмъква го в окопите, но от раните му обилно тече кръв. Умиращият успява едва чуто да каже на руски език, с който си служат 12-те националности в интернационалния батальон: „Я не камарад Пиер... Я болгарский революционер... Меня зовут Дочо Узунов..."

Така загива един от най-прочутите разбойници от двадесетте години на двадесети век.
Ако не са били идиотските му убийства на невинни хора, често придружавани с жестокости, Дочо Узунов – син на опълченец, вероятно би останал в народната памет като войвода, крило на клети сиромаси.
Митьо Ганев, който не се различава от Узунов кой знае колко, и досега има поклонници, които разказват легенди за него. Но Митьо е тънък психолог, за разлика от Дочо.

С коса, често оформяна като плитка, окичен с инкрустирани пищови, бомби, ножове, верижки, ланци, гривни, медали, лампази и всякакви лъскави джунджурии, той е повече от запомнящ се, особено когато щедро раздава жълтици на бедни селяни.
Митьо не говори много. Камо ли пък да пише. Дочо Узунов - обратно. Единственият колорит по него е каубойската му шапка. Понякога закичва и патрондаш. Затова пък непрекъснато се бие в гърдите, готов е да държи речи против управниците изедници и често пише позиви, в които неизменно се представя продължител на делото на Ботев и Левски. 

Управниците в Ловешко (той е родом от Ловеч б. а.), Троянско, Севлиевско, Тетевенско и Луковитско пропищяват от нападенията на бандата му. Пет години Дочо е синоним на смелост. Неговото хладнокръвие и чувство за превъзходство го отличават от дузината главатари на разбойници от ония години. Един от биографите му - Боян Драганов, го определя като „притежаващ гениална изобретателност".

Дочо дружи и с комунисти, за което е пратен в затвора. Той избягва от там и хваща гората – отначало с Васил Героя и после с Тинко Симов, но вижда, че манастирът тесен за душата му е. И си сформира чета. Що не си го кажем направо - банда. При това като свалена от екрана от американски филм за Дивия запад. Че и от по-нови времена - с Йонка Курделска те направо са си българските Бони и Клайд. Акциите му са впечатляващи: 230 000 от обир на кметства, 145 000 от пресрещната поща, 100 000 за отвличане на богаташки син, обир на един от най-богатите българи Кодоглу - 5000 наполеона (съвременна стойност - около милион лева). Това са само няколко щриха към подвизите му.

Дочо извършва и единствения у нас обир на влак, досущ като от роман на Зейн Грей. На малката гара Бокиловци близо до Берковица и до сръбската граница той напада машиниста и спира влака. Мъжете са натикани в салона на кантона и са пускани един по един, след като изпразнят джобовете си до стотинка. Жените са обрани по-кавалерски по купетата – с поклони и усмивки. Остава за фон да се е дрънкало и песничката от детството ми: „Щом намажем релсите със мас,/ влакът спира в този час./ И тогава с револвери два/ събирам златото в торба..."

Дочо наистина събира две торби злато, портмонета, часовници, табакери, халки, пръстени, обици, гривни и какво ли не. Гледа да навакса, защото обирът се бил организирал заради едни милион и половина, но се оказало, че пратката с парите минала с предишния влак.
И тъй като торбите доста тежат, бандата пленява един овчар на име Ангел Савов, който да мъкне плячката до сръбската граница, като е предупреден да не се прави на дявол. Вече прекосяват границата, когато потерята от Берковица тръгва яваш-яваш по дирите им.

В Дирекцията на полицията пощуряват, но не толкова от дръзкия обир, колкото от откритата картичка, която е получена там. В нея Дочо пише, че докато го търсили под дърво и камък из цяла София, той кръстосвал крака в един от най-представителните ресторанти в центъра на столицата – „Батенберг", където ядял и пиел на корем.
В Сръбско са пратени агенти да го отвлекат, но разбойникът наистина е гений в изобретателността си.

Има и друга увеселителна разходка на наши детективи в чужбина по дирите на неуловимия. Този път в Париж. За там заминава най-прочутата по онова време двойка полицаи Светозаров и Ковачев. Те са измислили операция като на кино. Една българка – студентка в Сорбоната, ще направи женски капан на разбойника в един хотел, ще го вмъкне в стаята си, а после двамата наши детективи и представители на парижката морална полиция ще го пипнат за яката. Екстрадицията му ще е сигурна.
Само че за тия мераци научават в Интерпол. А там гледат на кръв към София. Българските правителства все отказват членство в организацията. И специалистите от Сен Клу удрят нашите момчета с техните камъни по техните глави.

Близо до входа на хотела, в който са отседнали, Ковачев неволно събаря една чанта, пълна с бутилки вино. Оказва се, че тя принадлежи на жена. Следва запознанство и обиколка на магазини, защото тия вина не се намират под път и над път, а после и по едно питие в някакво бистро. Следва поява на ревнив Отело с гол в ръката нож и морална полиция...
Светозаров и Ковачев са изгонени по етапен ред.

След месец Дочо вече е в пандиза в Марсилия, а от там - в Екс ан Прованс. Той е посочен на френските ченгета от официален представител на нашата Дирекция на полицията, като от французите се иска да бъде съден и екстрадиран в България.
На процеса Дочо Узунов се представя за български Робеспиер, Дантон и Марат взети заедно, и печели симпатии сред публиката, а вестниците разкрасяват „политическата” му дейност и разказват цяла година легенди за него.

В крайна сметка нашенецът е признат за политически противник на властта и на българите е отказано да бъде екстрадиран. След което съдът го освобождава като невинен.
От този момент следите на Дочо Узунов се губят.
Както видяхме в началото – не съвсем.
Има вероятност той да е пристигнал като боец при републиканците през Съветския съюз.
Там са намерили убежище не един и двама разбойници като Атанас Премянов, Йордан Кискинов, Тодор Грудев...

Само Митьо Ганев не се добира до там. Неговата съдба е трагична: застрелян е, главата му е отрязана, после по нареждане на правителството зашита с тел за тялото, за да бъде изпълнена заповедта разбойникът публично да бъде обесен. Връх на чиновническата простотия, която явно не е от днес.

Остана да отговорим и кой е спасеният от Дочо Узунов Мишел Чапаев. Чех от Унгария не значи нищо, там почти всички са с измислени биографии. Случаят е доста любопитен, но поне сега няма да влизаме в подробности – истинското име на този Мишел Чапаев е… Йосиф Броз Тито.
За неверниците - цитирам Салвадор Дали: "Край Гуадалахара, край Мурата де Тахуня срещнах Тито, недоумявам защо крие участието си в Интернационалните бригади".


Васил Попилиев в ролята на Митьо Ганев в „Последният войвода” – игрален филм, пресъздаващ живота на разбойника Испанският град Гуадалахара, край който се сражават интербригадистите

В категории: История , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки