Раздумките с писателя за българското слово, гората и родопчаните
Автор: Никола Гигов
Работих 13 години в списание „Родопи“ в София. Веднъж Хайтов ме попита: „Сигурно си прочел „Моите извадки от бележника“, които озаглавих: „Думи, хора, времена“ (кн.5 на сп. „Родопи“ 1983 г.)?“ Отвърнах му: „Гледах твоите филми по телевизията – и ти не четеш нищо на екрана. Привличаш хората. И особено – 30-минутните ти филми. Говориш без да четеш. И най-вече филма ти за Левски“. „Да знаеш и да помниш – рече той: – „Моето сърце ще е в гроба на Левски“.
13 години усещах, че вървя заедно с перото на Николай Хайтов. От никого не съм се учил толкова, колкото от него. Ето например неговата публицистична статия: „Думи, хора, времена“, където е правил извадки от „Бележника“ с 8 карикатури от Борис Димовски.
Откъде извираше този Хайтов език, та вълнуваше толкова много хората...
Но диалогът ни продължи: „Ти колко филма сътвори в предаването „Непресъхващи извори“ по БНТ?“ – попитах го аз. „Над 50 филма в последното десетилетие на ХХ век, всички по 30 минути и за никой филм не съм писал предварително текста. Както ми подскаже сърцето. Ако почна да уча текста – както пишеш ти, аз не вярвам на думите. Сякаш някой ги е натъпкал с парцал в устата ми.
По-хубаво е сам да вършееш думите.
Да хруптят под копитото на коня... Как например да определиш думата „възвари“? Не може да я определиш, а трябва да я почувствуваш, и то така, че думите да започнат да звънят. Кемал Ататюрк като видял, че започва да се изкелифещва турския език, излиза по закътаните краища да събира стари турски думи. Над 30 000 думи е събрал, та с тях да подмени чуждите слова – персийски и арабски чуждици“.
После Хайтов продължи: „Ти имаш късмет по кръстопътищата на Родопите да срещаш хората. Имаш ли отделни бележници? Ако нямаш, да ти дам. Недей само да казваш, че се учиш от мене, а записвай авелските, старите думи и сам ще видиш“.
Учих се от Хайтов, но не го правих буквално. Аз събирах за дългия път най-ценното народно имане: песни, легенди, приказки, случки. Вече мисля като Екзюпери, че съм преял като боа, та не мога повече да побирам. А идват нови думи с безкрайна красота. И моите книги, вече над 60, сякаш втори път са ме хвърлили в тепавица.
Красотата на езика идва от рендосването и редактирането. Аз съм свидетел как точно Хайтов следеше мислите на авторите и ги извиваше като пръчки или ги съкращаваше. Това беше неговото милосърдие и усет от кое какво ще стане. Включваше, поправяше, допускаше думите сами да скачат по желаната му посока.
„И – продължаваше той – ето например думата „върталушка“ – от „въртя се“. Сякаш думите се въртят като цирк или както е при мачкането на грозде. Хубавото вино иска усилие на винари –майстори, така и хубавите думи искат усилие на творци – писатели“.
Столетници „на равнишката“
Ако човек достигне до 100 години в Родопите, казват, че е достигнал на 100 „на равнишката“. И още казват „Разсамарил е живота си“. През 1911 г. в България е имало 2883-ма столетници и на първо място стоят Родопите.
Аз съм се срещал с много родопски столетници – на 119 години и на 121 години. Някои думи и днес помня от тях. Например: „Най-много ни мори мислата“ (грижовните мисли); „А най-хубаво е да вървиш подръка със слънцето“.
Хайтов най-много обичаше златоустите баби и златоустите старци. За тях казваше: „Срещнеш ли такива по пътя си, най-хубавото е да отстъпиш, да помълчиш, да поздравиш и да подадеш стол, а ако няма, да подадеш своя стол. Така е благолепно. Ако той заговори, изслушай го и не го пресичай. Аз например съм се учил най-много от Петко Славейков“.
„Изкарвайте козите, хей“
Колко е хубаво пред изгрева на слънцето, в Яврово например, да чуеш три пъти извикването „Изкарвайте козите, хей!!!“ Да чуеш хлопота на медните звънци, да чуеш женски гласове, да усетиш калдаръмените улички, да се събере цялото село и да прокънтят виковете за паша. Заедно с това да те докосне дивата музика, когато козите се връщат набъбнали от пашата. Десетина кози могат да издържат цяло бедно семейство. От кожите им може да си направиш гайди, ручила и какво ли още не...
Понякога давах на Николай Хайтов редки книги – дар от сърце - „Мартин Идън“ от Джек Лондон, Достоевски и други издания. Сам си строих къща, а Хайтов, като я видеше, изричаше: „Какъв сефалък!“. Гледаше от нея Кайнадина. Аз говорих на „ти“ с него, както си говорят първичните хора.
Понякога питах себе си например защо Рьорих е писал следните думи: „Човек с дълбока мисъл губи от теглото си“. Когато работех книгата си за Орфей, аз губех от теглото си. Напрегнатата мисъл става магнит. Излъчва.
Душата се издига, когато олеква, а милиграм да прибавиш пропада. „Колко нови думи си записал?“ - питаше ме Хайтов. „Над 4000 колоритни родопски думи, които ги няма в българските речници“ - отвръщах аз. „Вярно ли е, че имаш специален интерес към орлите и нобелистите?“ - продължаваше разговорът. „Вярно е. Орлите мога да извикам от небето с крясък и те да ме дарят с вдъхновение. А за нобелистите записвам най-важното според мен. Ето например една мисъл на Хермен Хесе: „Оглупял свят за пари и числа. Синята птица на живота е любовта и любимия труд. Може хората и един път на ден да се хранят.
Журналистите дъвчат чужди думи, поетите нямат собствени криле. Те летят“.
„На тебе какво ти е отнел Ньойският договор?“ - интересуваше се Хайтов. „Всичко. Отне ми скъсаните учебници, за да не мога да уча майчиния български език.Отне ми правото да имам оръжие, за да браня земята си. Хиляди неща ми отне. Но, както казва Ангел Каралийчев: „Само едно нещо не можаха да ни отнемат: правото на българската майка да ражда юнаци“. Аз съм дете на майка си и тя е запазила това право“. А Хайтов вметна: „Аз бях на премиера в София на книгата ти „Свиреп живот“. По-късно намерих подарената ми от тебе книга „Свиреп живот“ и я прочетох отново. Тя прилича на прана вълна. Иде ти да се завиеш с нея и да заспиш. Поздравявам те!“
Любовта към боровете
Николай Хайтов се интересуваше от конкретни хора, с които се срещах и ми искаше имената им. Той много харесваше следните думи: „Боровете гледат нагоре“. И още: „Ние не дойдохме на този свят за повече“, както и това: „Защо да се дялкаме? Защо да се караме?“. А също и: „Гората е като дюкян, всичко се намира“; „Когато умрем, няма да има кой да ни изрови думите от заритата пръст“.
Често повтаряше и твърдението: „Животните, определени за кланица, усещат смъртта и температурата на тялото им нараства с четири градуса“.
Чета Хайтов, спомням си за неговите думи и все повече навлизам в тайните на родопския език. От запазените 40 писма, написани от него до мен, ми се ще да цитирам само няколко: „Ти си поет на съкровените български въжделения, на мечтата за целокупно отечество, на родопските хора и природа. Ти си летописец на българската орис на Западните покрайнини“.
„Твоите книги за Орфей са пълни с доказателства и вдъхновяват. И другите ти книги са като сабя дамаскиня - „Гела-Орфеево цвете“; „Родопско халище“, „Длани като макове“, „Антология на родопските песни“, „И Ботев ще е моето сърце“, „Космос от мъка и песен“, „Бежанци“...
„Когато прочетох книгата ти „Ден за прошка“, както ми беше кисело, разнесоха ми се мъглите. В стиховете си постигнал най-трудното с простотата (великата простота, както я наричат)“.
След всичко това ми се ще с кратки думи да кажа какво е за мен България. Тя е кофичка кисело мляко и сол от сълзите. Но и гласът на Николай Хайтов. България е от сърца, посечени на две. Един „Свиреп живот“. България е „Вълчи балади“.
Тя ще надживее омразата и ще покаже на целия свят стиха за Дельо хайдутин: „Га да ми Дельо премина, през чьоста гора зелена, пилце от радост запяха, кичици дваж зацветиха“.
