Да закърпиш одрипавялата истина


Да закърпиш одрипавялата истина
Хайтов като лесничей с първородната си дъщеря Елена и първата си съпруга в Сапарева баня през 1950 г.
15 Септември 2014, Понеделник


Десетте заповеди в нравствената Библия на Хайтов и неговите големи битки

Автор: Елена Хайтова

„Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце“.
Николай Хайтов

Когато в едно интервю питат Николай Хайтов защо името му почти винаги е свързано с битки, критики и отричане на нещо, което той защитава, а други упорито го отричат и отхвърлят, той отговаря, че все още вярва в съществуването на една, макар и вече „одрипавяла“ истина,  която смята, че той е длъжен и че може да я защити.

Освен истината, която бе свята за него, Николай Хайтов си беше съставил и една своя, писателска, нравствена Библия с 10 заповеди, но не като тези Божи заповеди, известни от свещената божествена Библия, а творческа. И заповедите в нея – 10 на брой, не бяха отправени към религиозните поклонници, а към творците. И най-напред към него самия. Тези творчески заповеди бяха публикувани от баща ми в неговия „Дневник“ през 1975 г.
Нека видим какви бяха те.

Първа заповед: Обичай хората въпреки техните грехове и се опитай да видиш в тях красивото! Ако не го откриеш, измисли го!
Втора заповед: Бъди наивен и вярвай в човека, а не на очите си, ако видяното с очите те кара да отвръщаш лицето си от него!
Трета заповед: Вярвай в оправянето на света, въпреки всички доказателства на историята за обратното...

Четвърта заповед: Ако днеска вали, вярвай, че утре ще грее ясно слънце.
Пета заповед: Бъди верен на себе си и на никого другиго.
Шеста заповед: Не лъжи, даже когато от лъжата можеш да спечелиш много пари.
Седма заповед: Не блудствай и не пиши за неща, които не лежат на сърцето ти: не забравяй, че изкуството се оплодява само от сърдечната любов. Допирай се до темата само когато я обичаш!
Осма заповед: Може невинаги да бъдеш храбър (храбростта не е всекиму дадена), но винаги бъди искрен!

Девета заповед: Не избягвай страданието, защото то е, което най-дълбоко оплодява човешката и най-паче писателската душа! През страданието минават всички пътища към творчеството.
Десета заповед: Не пожелавай друга власт, освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и писането са противоположни.
Някой може да възкликне: „Я, Хайтов си написал своя Библия, нещо което предполага послушание и покорство, смирение, пък той – вироглав, остър, биткаджия. Какво значение имат тогава тези „Божи работи“?

Но точно в това е отговорът, т.е. смисълът на „работите“. Като ги спазваш, най-първо ти, който си ги сътворил, все едно, че насочваш оръжието срещу себе си. „Стреляй първо в себе си“ - на тази максима бе привърженик баща ми, защото не е възможно да сътвориш своя библия, а да седнеш после чинно скръстил ръце и да се обречеш на съзерцание и пости.

Хайтов бе човекът – пареща истина. Публицистът, влизащ и излизащ от една в друга битка, ала никога не напускащ позорно своята позиция, своя окоп. Защитник на одрипавялата истина, която той не се мъчеше да закърпи, а да поднесе достойна одежда. Такава, каквато й се полага.
Кой би могъл да си постави такава трудна мисия – да поднесе облекло на съдраната до голо човешка правда, и то без да търси отплата за това. Разбира се – само един Дон Кихот. И тъкмо затова любимият герой на Хайтов е същият този Сервантесов герой.

При своите пътувания в чужбина бях си поставила за цел да проследя влиянието на личността Хайтов върху българите, които живеят извън България. Останах приятно изненадана, когато в много от страните – последната от които – Франция, в столицата й, през 2008 г. чух следната оценка за него на една литературна вечер във Френско-български Алианс: „Хайтов беше личност, която не сваляше шапка на никоя власт – било то тоталитарна или пък демократична. Винаги беше като камъче в спица на колело“.

Приятно се изненадах, защото имам десетки примери в подкрепа на казаното. И точно затова не мога да се съглася, че през тоталитарно време всички писатели са мълчали и кротко са се подчинявали на управляващите. Един от вечно слагащите пръст в раните на обществото бе Хайтов.

Далече преди разделителната 1989 г., през 1978 г., той написа статия и то не къде да е, а в „Работническо дело“, против решението на Политбюро на ЦК на БКП за въвеждане задължително средно образование; а две години преди това – през 1976 г., във в. „Литературен фронт“ критикуваше „пълната несъстоятелност“ на нашата образователна система. Първите статии срещу миграцията, обезлюдяваща българските села в миналото, бяха публикувани от него в списание „Родопи“, на което той беше главен редактор.

Върхът на неговата гражданска позиция, защитаваща горите, чистотата на въздуха и храната на съвременните хора, бе книгата „Бодливата роза“, издадена за първи път през 1976 г. – първата книга по екология, поставяща ясни и тревожни истини за световното замърсяване на планетата. Тогава той издигна и очерта своето верую на писател, публицист и гражданин: „Мир с природата на всяка цена“.

И така започнаха да се очертават Хайтовите битки. Те не бяха една и две, ала три от тях са най-мащабните: битката за опазване на българската природа и българската гора, която той като лесовъд поведе най-напред; битката за опазване на българския език и битката за доказване на препогребаните кости на Апостола Васил Левски в църквата „Света Петка Самарджийска“.

Изящният стилист Хайтов, с неговите огромни възможности и неизчерпаем творчески потенциал, спокойно би могъл да си пише книга след книга от рода на „Диви разкази“ и да обогатява нашата богата книжовна традиция. Вместо това, той влезе в десетки дискусии с учени, даваше стотици страници обяснения за нападки, страстно защитаваше и отхвърляше несъстоятелни обвинения. Чакаха го подготвени от него сюжети: живи и интригуващи, само да ги разработи и довърши.

Но той, сърцеведът, творецът, който обичаше хората, въпреки техните недостатъци, имаше своя нова истина, до която бе стигнал в последно време; а именно, че когато земята ври под краката, не е време за литература. Точно тогава е престъпно творецът да стои със скръстени ръце, а трябва да каже на хората истината, която може да им бъде от полза.
И това не можеха да простят опонентите му. Не можеха да простят, че някакъв си лесовъд иска да ги учи на ум и разум. Напразно обаче тези опоненти смятаха професията лесовъд за унизителна. Хайтов беше горд с нея и не забравяше да напомня за това, извиквайки страстно в своята публицистика: „Не кърдисвайте гората, хей -хе-ей“. Който вик провокираше и „Не кърдисвайте България“.

В битката за опазване на родния език Хайтов заставаше срещу онези, които със сопа в ръка бранеха да не би да навлезе в лексиката му някоя диалектна думичка, която да го ошари като „пиперец“, а горещо аплодираха в писанията си чуждите и неразбрани трилъри, екшъни, рейнджъри, омбудсмани, приоритети и пр. Именно те обезкостяваха езика ни, придавайки му  левкемичен, безизразен, блед вид, и така – изгубил сладката подправчица на една чудна „ледунка”, или на едни естествени „цървулчета“, той можеше да се смята засрамен и оварварен.

Израз на защитата на българския език е „Вълшебното огледало“. Хайтов не подминава и езика на своя любимец – Васил Левски. В есето си „Левски в думите“ като добър стилист и привърженик на оригиналните думи, той благоговее пред словотворчеството на Апостола, което е близо до говоримия език с думи и изрази, с поговорки и определения. Особено го впечатлява израза „Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“.
Цитирайки колоритните думи на Левски, Хайтов върви към своята голяма тема на деня – битката за доказване къде са препогребани костите на големия Апостол на човещината -  Васил Левски. Това е така, защото при него нещата са взаимосвързани: можеш ли да се възхищаваш от езика на нашия националреволюционер и да не направиш всичко възможно, за да излезе истината къде е гробът му.

Истина – заровена и потънала, скрита от очите на българския народ. Скъпо струваше на моя баща тази негова изровена истина – десетки историци и десетки дискусии се източиха с един единствен сюжет – ах, този Хайтов, който като същински дилетант се е заел да оправи историята, да разкопава църкви и да търси гробове, нещо, което е присъщо на археолозите и най-малко на един писател, при това бивш лесовъд.

Ала Хайтов нямаше да е истински Хайтов, нямаше да е мъж на честта, ако се откажеше от своята цел. Неговата най-силна публицистика са безценните му книги за Левски, широко и богато илюстрирани и документирани с научни факти, снимки и чертежи.
Тази битка на моя баща не свърши с неговата смърт, тя продължава и до днес, макар че вече е поставена заветната плоча пред църквичката „Св. Петка Самарджийска“.

Той не можа да дочака този свят момент, но затова пък ние можем да се утешим с неговите думи, че идва ден, в който правдата, за която си се борил, все пак възтържествува. Може да е и след ковчега, когато човек си отива от този свят, каквато е правдата на Капитан Петко войвода. Тя малко мързеливо се движи, омаломощена, изморена, но все пак идва. Защото вечната битка на този свят между доброто и злото продължава.
12 години след смъртта на баща ми чувам думи му, отправени към мен: „Творец си, но ще можеш ли да търсиш докрай истината и ако потрябва не само да закърпиш кожуха й, но и да купиш нов, а? Ще можеш ли?”
Дали ще мога като него?
А дали други ще могат?


Писателят с дъщеря си през 1999 г.

В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки