Хайтов като лесничей с първородната си дъщеря Елена и първата си съпруга в Сапарева баня през 1950 г.
15 Септември 2014, Понеделник
Десетте заповеди в нравствената Библия на Хайтов и неговите големи битки
Автор: Елена Хайтова
„Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце“.
Николай Хайтов
Когато в едно интервю питат Николай Хайтов защо името му почти винаги е свързано с битки, критики и отричане на нещо, което той защитава, а други упорито го отричат и отхвърлят, той отговаря, че все още вярва в съществуването на една, макар и вече „одрипавяла“ истина, която смята, че той е длъжен и че може да я защити.
Освен истината, която бе свята за него, Николай Хайтов си беше съставил и една своя, писателска, нравствена Библия с 10 заповеди, но не като тези Божи заповеди, известни от свещената божествена Библия, а творческа. И заповедите в нея – 10 на брой, не бяха отправени към религиозните поклонници, а към творците. И най-напред към него самия. Тези творчески заповеди бяха публикувани от баща ми в неговия „Дневник“ през 1975 г.
Нека видим какви бяха те.
Първа заповед: Обичай хората въпреки техните грехове и се опитай да видиш в тях красивото! Ако не го откриеш, измисли го!
Втора заповед: Бъди наивен и вярвай в човека, а не на очите си, ако видяното с очите те кара да отвръщаш лицето си от него!
Трета заповед: Вярвай в оправянето на света, въпреки всички доказателства на историята за обратното...
Четвърта заповед: Ако днеска вали, вярвай, че утре ще грее ясно слънце.
Пета заповед: Бъди верен на себе си и на никого другиго.
Шеста заповед: Не лъжи, даже когато от лъжата можеш да спечелиш много пари.
Седма заповед: Не блудствай и не пиши за неща, които не лежат на сърцето ти: не забравяй, че изкуството се оплодява само от сърдечната любов. Допирай се до темата само когато я обичаш!
Осма заповед: Може невинаги да бъдеш храбър (храбростта не е всекиму дадена), но винаги бъди искрен!
Девета заповед: Не избягвай страданието, защото то е, което най-дълбоко оплодява човешката и най-паче писателската душа! През страданието минават всички пътища към творчеството.
Десета заповед: Не пожелавай друга власт, освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и писането са противоположни.
Някой може да възкликне: „Я, Хайтов си написал своя Библия, нещо което предполага послушание и покорство, смирение, пък той – вироглав, остър, биткаджия. Какво значение имат тогава тези „Божи работи“?
Но точно в това е отговорът, т.е. смисълът на „работите“. Като ги спазваш, най-първо ти, който си ги сътворил, все едно, че насочваш оръжието срещу себе си. „Стреляй първо в себе си“ - на тази максима бе привърженик баща ми, защото не е възможно да сътвориш своя библия, а да седнеш после чинно скръстил ръце и да се обречеш на съзерцание и пости.
Хайтов бе човекът – пареща истина. Публицистът, влизащ и излизащ от една в друга битка, ала никога не напускащ позорно своята позиция, своя окоп. Защитник на одрипавялата истина, която той не се мъчеше да закърпи, а да поднесе достойна одежда. Такава, каквато й се полага.
Кой би могъл да си постави такава трудна мисия – да поднесе облекло на съдраната до голо човешка правда, и то без да търси отплата за това. Разбира се – само един Дон Кихот. И тъкмо затова любимият герой на Хайтов е същият този Сервантесов герой.
При своите пътувания в чужбина бях си поставила за цел да проследя влиянието на личността Хайтов върху българите, които живеят извън България. Останах приятно изненадана, когато в много от страните – последната от които – Франция, в столицата й, през 2008 г. чух следната оценка за него на една литературна вечер във Френско-български Алианс: „Хайтов беше личност, която не сваляше шапка на никоя власт – било то тоталитарна или пък демократична. Винаги беше като камъче в спица на колело“.
Приятно се изненадах, защото имам десетки примери в подкрепа на казаното. И точно затова не мога да се съглася, че през тоталитарно време всички писатели са мълчали и кротко са се подчинявали на управляващите. Един от вечно слагащите пръст в раните на обществото бе Хайтов.
Далече преди разделителната 1989 г., през 1978 г., той написа статия и то не къде да е, а в „Работническо дело“, против решението на Политбюро на ЦК на БКП за въвеждане задължително средно образование; а две години преди това – през 1976 г., във в. „Литературен фронт“ критикуваше „пълната несъстоятелност“ на нашата образователна система. Първите статии срещу миграцията, обезлюдяваща българските села в миналото, бяха публикувани от него в списание „Родопи“, на което той беше главен редактор.
Върхът на неговата гражданска позиция, защитаваща горите, чистотата на въздуха и храната на съвременните хора, бе книгата „Бодливата роза“, издадена за първи път през 1976 г. – първата книга по екология, поставяща ясни и тревожни истини за световното замърсяване на планетата. Тогава той издигна и очерта своето верую на писател, публицист и гражданин: „Мир с природата на всяка цена“.
И така започнаха да се очертават Хайтовите битки. Те не бяха една и две, ала три от тях са най-мащабните: битката за опазване на българската природа и българската гора, която той като лесовъд поведе най-напред; битката за опазване на българския език и битката за доказване на препогребаните кости на Апостола Васил Левски в църквата „Света Петка Самарджийска“.
Изящният стилист Хайтов, с неговите огромни възможности и неизчерпаем творчески потенциал, спокойно би могъл да си пише книга след книга от рода на „Диви разкази“ и да обогатява нашата богата книжовна традиция. Вместо това, той влезе в десетки дискусии с учени, даваше стотици страници обяснения за нападки, страстно защитаваше и отхвърляше несъстоятелни обвинения. Чакаха го подготвени от него сюжети: живи и интригуващи, само да ги разработи и довърши.
Но той, сърцеведът, творецът, който обичаше хората, въпреки техните недостатъци, имаше своя нова истина, до която бе стигнал в последно време; а именно, че когато земята ври под краката, не е време за литература. Точно тогава е престъпно творецът да стои със скръстени ръце, а трябва да каже на хората истината, която може да им бъде от полза.
И това не можеха да простят опонентите му. Не можеха да простят, че някакъв си лесовъд иска да ги учи на ум и разум. Напразно обаче тези опоненти смятаха професията лесовъд за унизителна. Хайтов беше горд с нея и не забравяше да напомня за това, извиквайки страстно в своята публицистика: „Не кърдисвайте гората, хей -хе-ей“. Който вик провокираше и „Не кърдисвайте България“.
В битката за опазване на родния език Хайтов заставаше срещу онези, които със сопа в ръка бранеха да не би да навлезе в лексиката му някоя диалектна думичка, която да го ошари като „пиперец“, а горещо аплодираха в писанията си чуждите и неразбрани трилъри, екшъни, рейнджъри, омбудсмани, приоритети и пр. Именно те обезкостяваха езика ни, придавайки му левкемичен, безизразен, блед вид, и така – изгубил сладката подправчица на една чудна „ледунка”, или на едни естествени „цървулчета“, той можеше да се смята засрамен и оварварен.
Израз на защитата на българския език е „Вълшебното огледало“. Хайтов не подминава и езика на своя любимец – Васил Левски. В есето си „Левски в думите“ като добър стилист и привърженик на оригиналните думи, той благоговее пред словотворчеството на Апостола, което е близо до говоримия език с думи и изрази, с поговорки и определения. Особено го впечатлява израза „Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“.
Цитирайки колоритните думи на Левски, Хайтов върви към своята голяма тема на деня – битката за доказване къде са препогребани костите на големия Апостол на човещината - Васил Левски. Това е така, защото при него нещата са взаимосвързани: можеш ли да се възхищаваш от езика на нашия националреволюционер и да не направиш всичко възможно, за да излезе истината къде е гробът му.
Истина – заровена и потънала, скрита от очите на българския народ. Скъпо струваше на моя баща тази негова изровена истина – десетки историци и десетки дискусии се източиха с един единствен сюжет – ах, този Хайтов, който като същински дилетант се е заел да оправи историята, да разкопава църкви и да търси гробове, нещо, което е присъщо на археолозите и най-малко на един писател, при това бивш лесовъд.
Ала Хайтов нямаше да е истински Хайтов, нямаше да е мъж на честта, ако се откажеше от своята цел. Неговата най-силна публицистика са безценните му книги за Левски, широко и богато илюстрирани и документирани с научни факти, снимки и чертежи.
Тази битка на моя баща не свърши с неговата смърт, тя продължава и до днес, макар че вече е поставена заветната плоча пред църквичката „Св. Петка Самарджийска“.
Той не можа да дочака този свят момент, но затова пък ние можем да се утешим с неговите думи, че идва ден, в който правдата, за която си се борил, все пак възтържествува. Може да е и след ковчега, когато човек си отива от този свят, каквато е правдата на Капитан Петко войвода. Тя малко мързеливо се движи, омаломощена, изморена, но все пак идва. Защото вечната битка на този свят между доброто и злото продължава.
12 години след смъртта на баща ми чувам думи му, отправени към мен: „Творец си, но ще можеш ли да търсиш докрай истината и ако потрябва не само да закърпиш кожуха й, но и да купиш нов, а? Ще можеш ли?”
Дали ще мога като него?
А дали други ще могат?