Сестра ми Йорданка Костадинова работеше като акушерка в родното ми село Долна Липница, а съпругът й – д-р Т. Копчев, бе участъков лекар.
Автор: Елена Димова
И тъй като професията им ги срещаше с различни хора и съдби, тя реши да ги сподели на страниците на списание „Родопи“.
Материалът бе отнесен в редакцията от поета Матей Шопкин и две седмици по-късно сестра ми получи писмо от главния редактор на изданието Николай Хайтов. То носи дата 6 ноември 1988 г. „Чрез моя приятел Матей Шопкин – пише в него Хайтов – получих вашето произведение, което спокойно може да носи заглавие „Приключенията на една акушерка“.
Кое е най-хубавото на тази разказана от Вас история? Най-хубавото е, че в нея няма нито грам напъване да правите литература и затова може би аз го изчетох от началото до края без да ми дотегне, а това ми се случва много рядко. Волно или неволно, докато разказвате, описвате и хората – накратко несръчно, по инстинкт вероятно, но тъй или инак – рисувате. Ще го предложа на редакцията за книжка ІІ на списанието (1989 г.) под заглавие „Броените дни на една акушерка“.
Сестра ми благодари на Хайтов за оказаното внимание. А няколко дни по-късно, на 17 март, получи второ писмо от него.
„Твоята работа се хареса на родопските читатели – пише й той, – така че не ти, а списанието трябва да ти благодари за тази живописна история. Въобще каквото излезе под перото ти – пращай! Така и така сложихме началото“.
Скоро след това сестра ми му изпрати втори материал, който бе публикуван същата година в книжка 9 под заглавие „Случка във влака“.
С писмо от 29 декември Николай Хайтов й честити настъпването на новата 1990 г., изразявайки надежда „белким се видим“.
Тревогата си от настъпилите в страната промени писателят споделя в писмото си от 6 февруари 1990 г. до моята сестра. „Не си ти единствената разочарована от неочаквания изблик на мръсотия, която съпровожда така наречената демокрация“ - пише й той.
В още по-песимистичен тон е писмото му от 30 октомври с. г. „Хаосът и бъркотията дадоха възможност на всички таласъми да излязат от своите нощни скривалища и да окупират живота тотално. Има една дълбока проклетия в българина, която той носи като зла съдба и която му разплаква майката още от създаването на тази държава“.
По-нататък в писмото Хайтов изразява тревогата си за съдбата на списание „Родопи“. „Не знам от Нова година дали няма да фалира. То е малко списание със слаби финанси и нищо чудно да бъде едно от първите жертви на комерсиализирането на печата... Отсега тези, които ще печатат, ще бъдат авторите на порнографски съчинения, както бе някога преди Девети“.
В едно от следващите си писма писателят изразява съжаление, че не е могъл да присъства на сватбата на малката дъщеря на сестра ми. „Нямаше как – извинява се той и добавя: – Ще го направим на кръщянката“.
Срещата им се осъществява две години по-късно. Хайтов гостува в град Бяла във връзка с годишнината от гибелта на Апостола. Кани сестра ми, ако има възможност, да присъства на тържеството. По това време тя вече е избрана за кмет на родното ми село. Претрупана е с работа, но приема поканата. Заедно с шофьора на служебната кола пристигат в Бяла и влизат в препълнения салон. Застават в последните редици.
На сцената е Хайтов. С типичната си емоционалност той се обръща към присъстващите с въпроса: Трябва ли Левски да бъде канонизиран за светец? Първа вдига ръка, за да изрази мнение, жена от последните редици на залата. По начина на изразяване, по интонацията на гласа той разбира коя е тя и се провиква: „Йорданке, това си ти, нали?“.
Залата притихва. Хайтов слиза от сцената и отива при нея. Вълнуващ момент и за двамата. След близо 5 години кореспонденция най-после имат възможност да се срещнат и стиснат ръце. Хванати ръка за ръка двамата излизат на сцената. Залата се оглася от ръкопляскания.
След края на тържеството колата, с която сестра ми пристига в Бяла, поема обратно пътя към селото. Сега пътниците в нея са трима – третият е Николай Хайтов.
У дома те са посрещнати от съпруга на сестра ми и нашите родители. Писателят е възхитен от уюта и чистотата на селския дом, от сърдечността и гостоприемството на неговите стопани. Звъни на съпругата си Жени, за да сподели радостта си от неочакваната среща. Хайтов бил силно впечатлен от историята на рода ни, разказана му от татко: за загиналите по време на турското робство, Балканската, Първата и Втората световни войни, за постиженията на днешното поколение: лекари, инженери, военни специалисти, учители, юристи и една жена-летец. Допаднали му изпетите от мама песни, вкусните гозби и ароматното вино на трапезата. Разговорите продължили до късно вечерта.
На следващия ден Хайтов си тръгва изпратен от много жители на махалата. Видимо развълнуван, той се обръща към тях с думите: „Винаги съм казвал, че хората, които живеят или работят на село, са като дърветата с дълбоки корени. Те не само не се боят от никакви ветрове, но и раждат добри плодове. Това ме кара да вярвам, че България ще я има“.
