Кумирите на така наречения преход се провалиха с трясък, погубвайки надеждите на нацията
Автор: Стефан Солаков
Преди 25 години, когато така наречената демокрация „избухна“ и заля улиците и площадите на България, от бурния поток на всенароден ентусиазъм се родиха и неизбежните „божества“, орисани да яхнат вълната на събитията и да поведат наивните тълпи в желаната от кукловодите посока. Днес, четвърт век по-късно, старите муцуни на „революцията“ отдавна са изтеглени от обращение и са заменени с новата вълна от политически конквистадори, заредени с най-модерните чипове за обществена манипулация.
Първите мохикани на българската демокрация бяха обладани от налудничавата идея, че ще останат вечни любимци на възторжените тълпи. Лозунгът „малко, но завинаги“, с който „сините талибани“ от СДС отпразнуваха първата си парламентарна победа, нагледно демонстрира болезнения нарцисизъм на новия политически елит, възцарил се върху руините на тоталитарния режим.
Новите богове устремно се качваха и още по-устремно падаха от политическия Олимп на съвременна България. Нагледахме се на какви ли не изпълнения, голяма част от които надминаха по своята абсурдност и най-смелата клоунада в българския цирк, предвидливо и спешно ликвидиран от конкуренцията в лицето на новите нашенски демократи.
След годините на екзалтация започнаха и първите провали на онези, които си бяха въобразили, че държавния кораб е баровска яхта за развлечение и започнаха да го юркат из опасните плитчини на управленческото невежество. Печалните резултати не закъсняха и България бързо се насочи към смъртоностните рифове на тежката икономическа криза.
Гръмнаха десетина банки, местната валута само за дни се превърна в купчина ненужни хартийки. Външните кукловоди още по-свирепо ни стиснаха за гърлото и насила ни запокитиха в зоната на геополитическия здрач. За броени месеци ни превърнаха в поредната бананова република като се постараха редовно да подменят кучетата пазачи на своята нова колония.
Управляващите марионетки, кой знае защо, продължаваха да вярват, че от тях зависи по-нататъшното развитие на България. За да покажат кой държи камшика и е истинският властелин у нас, външните ни господари преминаха и към някои извънредни мерки, за да смачкат фасона на нашенските политически партизани.
Разстреляха въздесъщия Андрей Луканов, изритаха от властта осмелилия се да се изживява като независим Жан Виденов и направо смачкаха селянчето от Веселиново, назначено за президент от американското посолство в София.
На хоризонта изгря другарят Иван Костов, човек с тъмно политическо минало, но с ясното желание да служи вярно на чичо Сам и на неговата политика, насочена към откъсването завинаги на България от руската сфера на влияние.
Опиянен от цялата власт над българските аборигени Мавърът от Драгалевци допусна фаталната грешка на своите предшественици и си въобрази, че ще превърне страната във васален филиал на собственото му семейство, ръководено с твърда ръка от бившата партийна секретарка Елена Костова.
Преди да го ритнат от върха, успя все пак да натрупа завидно благосъстояние и днес си позволява лукса да дразни българското общество с нелепи анализи, базирани върху шизофренното му убеждение за непогрешимост и експертно съвършенство.
Всъщност всичко се свежда до брътвежите на поредния високопоставен политически пенсионер, ужасен от алтернативата да мие съдовете в кухнята на жена си или да се грижи за теменужките в драгалевската градинка.
Бате Ваньо бе заменен от царствения идалго, събуден от дълголетния сън в Мадрид и изпратен като коледен подарък на все още вярващите в чудеса наивни българи. Спуснат беше във властта с парашута на конспиративните задгранични центрове, които пазеха Симеончо като скъпоценен резерв именно за годините на политически хаос, които неизбежно се стовариха върху злочестното ни Отечество.
Мадридскит пришълец също започна като божество кариерата си в България и накрая, подобно на своите предшественици, се измъкна като Багдадския крадец, успял да завлече държавата с няколко безценни имота, придобити чрез съмнителни сделки от неговата царствена фамилия.
Днес Симеон Сакскобургготски, посрещнат преди 15 години като бог от бившите си поданици, живурка като опърничаво старче, ухажвано единствено от стотина неизлечимо влюбени в далечния спомен за доста спорното присъствие на Кобургите по нашите земи.
Наскоро напусна своя висок политически трон и местният султан и предводител на антиконституционната партия ДПС. Ахмед Доган се уплаши, че огромната държавна охрана и милионите, харчени за неговата сигурност, трудно ще попречат на наемните убийци да го накажат заради предателството спрямо собствените му „братя“ по религия и етност.
Безценните услуги, направени от него на няколко тайни служби, враждуващи помежду си, неизбежно го бяха изправили пред дилемата да загине от ръката на професионалния килър или да изгние завинаги в подземията на луксозните Боянски сараи.
Агент Сава избра доброволното изгнаничество пред съмнителната слава на национален разпределител на държавната баница. Даде път на Кума Лиса в лицето на Лютви Местан, но и тази „медена уста“ бързо попадна в застрашената зона на международните „асасини“ (убийци), защото и неговите грехове към геополитическата мафия не са за подценяване.
Естествено това ще натовари допълнително държавната ни хазна заради охраната на поредния политически бандит, обгрижван от прочутото българско задкулисие.
Днес на политическия Олимп остана само бившият пожарникар и уличен боец от Банкя Бойко Борисов. Сам се е обожествил и продължава да помпа въображението на голяма група лумпени, вярващи в „твърдата ръка“ на съмнителни месии от рода на бате Бойко Балкански.
Случаят с този политически бабаит е уникален, защото веднъж изритан от разгневените тълпи в центъра на София, нашенският Буда отново се е запътил към премиерския пост на България. Засега е предизборно ласкав и дори го играе добродушен чичко, готов да прости за преживените унижения.
Докопа ли се отново до властта, едва ли ще пропусне да си отмъсти на гаврилите се с него опоненти в последното народно събрание. Ако успее да се върне на бял кон и отново да размаха полицейската и икономическа калъчка срещу инакомислещите и несъгласни с новия герберски тоталитаризъм, то тогава политическата смърт и на този комичен герой от най-новата ни история ще бъде неизбежна.
Така върви светът, така преминава световната слава. Великият Вагнер създаде незабравимата оперна епопея за залеза на неговите приказни богове. Нашенските политически „кумири“ не са нито приказни, а още по-малко достойни за увековечаване.
След тяхното падане остава само неприятната миризма на всеобщата клоака, в която всички българи бяхме натикани през последните 25 години. Дошло е най-после време да се измъкнем от нея и да потърсим верния път към националното спасение. След три седмици ще стане ясно дали сме успели.
