Във великотърновската махала днес има едва шестима жители
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Всяко десето българско село е на изчезване, сочат данните на Националния регистър на населените места на Националния статистически институт за броя на жителите по селища към 31 декември 2013 г. От всички 5009 села в България общо 564 са без население или с под десетина жители. Това означава, че 11,2 на сто от селата ни са заличени и само фигурират като географски петна на картата или са напът да изчезнат.
Най-голям е проблемът в област Габрово, след това е регионът на Велико Търново. Около старопрестолния град без жива душа са 56 села, а в 86 живеят под десетина жители.
Тръгваме към село Малчовци в търсене на някой от шестимата му обитатели. Махалата е на петнадесетина километра от Велико Търново и е едно от четирите селища в състава на кметското наместничество Големаните в полите на прохода Хаинбоаз. Води ни любопитството как се живее сам на село и що за населено място е това с една шепа хора.
На магия стигаме до махалата, защото за Малчовци няма нито една указателна табела. Да не говорим за такава с името, указваща границите на селцето. Стигаме и започва голямото озъртане в търсене на жива душа.
А мястото е райско, гледката - приказна. Толкова е тихо, че те заболяват ушите. Махалата е на хълм с живописен изглед към Килифаревската котловина, дори се вижда Велико Търново. Невероятен простор, но и много къщи пред разпадане, а улиците са празни.
Не след дълго късметът ни се усмихва – на една от чешмите в махалата виждаме гол до кръста мъж да пълни вода в кубинска кафеварка. Бургазлията Минчо Горнаков помага на най-голямата от трите си дъщери Йорданка Карапеткова и съпруга й от Дебелец да си построят къща на това тихо и райско местенце. Кани ни на гости и слага да вари кафето на газовия котлон. Докато то кипне, се любуваме от верандата на красивата гледка и подредената под конец зеленчукова градина.
„Тринадесета година дъщерята и зетят правят тази къща, аз им помагам от пет години. Двамата искат тишина и спокойствие, което тук е в изобилие", разказва ни домакинът. Разпитваме го за съседите и как си прекарват вечерите. „Едната комшийка е инженерката Верка, която е на работа в Испания. Ще си ремонтира къщата – ей я там до нашата, полусъборена е, ама ще си я възстановят. През пътя е баба Дона и дядо Йордан. Той дума не дава да се прибира при сина си в Килифарево. Все казва, че тука е роден и тука ще мре. Много добри хора са, но дядо Данчо от две години го закъса с краката.
Имахме и една софиянка. Вечер се събирахме да си пируваме, но жената почина", споделя бай Минчо и ни налива кафе.
„Бабо Доно, отваряй, гости ти водя", провиква се бургазлията и ни предава на новите ни домакини. Възрастната жена е чаровница – приказлива и гостоприемна. На голяма Богородица станала на 80 години. С 86-годишният й съпруг живеят в нейната бащина къща, строена през 1932 година. „Двамата ми сина са в Килифарево и искат да ни вземат при тях, но дядото не ще да се помръдне. Да знаеш, колкото повече остарява, по-капризен става, но аз си го обичам. Един без друг сме за никъде", казва домакинята и ни кани у дома.
Къщата е голяма и много чиста. Баба Дона наскоро е изпрала всички килими, постелите и долапите светят от чистота. Сама варосвала стените, а те греят снежнобели. Джамалът също приказно свети. „Позанемарих се, кръстът много ме боли и от две години не съм варосвала, а стените почнаха да се пропукват, ама не ни стигат силите да ремонтираме", обяснява стопанката.
Баба Дона вика мъжа си и той, пристъпвайки леко с бастуна, излиза, за да си поговорим. Женени са от 61 години. Тя била на 18, а той - на 24. Взели се по любов и по комшийски. Дядо Данчо сяда на стол на циментената площадка до един стрък с гигантски домати. „Те са на бабата, не са мои, за мен е кревата", отговаря ни той, когато му правим комплименти за отличната реколта. Най-обичал бабата да му готви яйца на очи, както и да похапва картофи под всякаква форма.
„Водата е най-големият ни проблем. Когато правили водопровода, живителната течност от язовира стигна до Големаните и Нацовци, а Малчовци и съседната махала Върлинка останахме на сухо. Хората си продават къщите, идват кандидати, защото мястото е много хубаво, но като разберат, че няма вода, се отказват.
Нямаме магазин, аптека, доктор... Да е жив и здрав малкият ми син, че през ден-два идва да ни носи каквото ни трябва. Аз имам две операции – на сърцето и бъбреците. Задъхвам се и ми е трудно да ходя с две шишета за вода до чешмата в долната махала. Сега беше дъждовно и на нашата чешма има", обяснява баба Дона. Иначе с дядо Данчо си направили щерна, в която събират по 6 кубика дъждовна вода и тя им стига за къпане, за чиниите и за градината. Преди години си гледали животинки, имали овце, кози, прасе, сега обаче са с четири-пет кокошки, куче и котка с три котета.
„Туй село ще се заличи и угасне. Едно време бях като стрела, а сега вече нищо не мога да правя като преди", жален е дядо Йордан, който 20 години бил бригадир в местното ТКЗС, а съпругата му работила при него. Ходил да учи агрономство в Троян една година, върнал се през 1958 г., тъкмо при основаването на стопанството.
„Гледахме 2000 декара, от тях овощните градини бяха 400 декара. Сяли сме дини, пъпеши, памук, царевица, слънчоглед и тютюн. Обработвахме 60 декара лозя, по 1240 килограма грозде от декар сме брали. Имахме два обора, гледаха се биволи, агнета, кочове за разплод. Всичко се разтури като дойде промяната, събориха ми всичко, което бях направил с мерак. Като закриха стопанството, отидох в коларската работилница в Килифарево, където бях чирак като малък. Там се и пенсионирах", обяснява дядо Йордан, който днес едвам пристъпва с бастуна.
Баба Дона пък си спомня как преди две години отишла до съседното село Големаните за хляб и като се прибрала сварила къщата обърната с краката нагоре. Влязла крадла, че дори имала време да си събуе чехлите пред вратата. Дядо Данчо бил заспал, чул шум, ама си помислил, че жена му се е върнала. „Тъкмо бяхме получили пенсиите, от старите в един плик бяха останали още 80 лева. Тази проклетница всичко ни взе, обра ни до шушка, ама станалото, станало.
Ако си тръгнем и ние, кой ще остане. Единственото цяло семейство в Малчовци сме ние с дядото. От шест човека кореняци само ние сме си двама, другите са по сами. Сега започнаха да идват странични хора, вдигат си къщи, бият сонди в градините да търсят вода и да правят кладенци, дано да се съживим" – надява се баба Дона и тръгва да ни изпраща до читалището.
Розовата сграда на културната институция, носеща гръмкото име "Нов живот", все още е действаща и посреща хора за празника на Малчовци, който се отбелязва на Гергьовден. „Две села сме събирали пари, за да се направи читалището през 1946 г. През септември се правят родови срещи на хората, родени и израсли в Малчовци, Върлинка, Нацовци и Големаните. Миналата година на поляната два реда хоро се изви. Сега чакаме пак срещата на 13 септември", изпраща ни баба Дона и се сеща, че не ни била почерпила с бонбони.
Тръгваме си, а след нас остава Малчовци с шестимата си жители и много призрачно празни къщи. Това райско местенце заради липсата на водопровод се превръща в изчезваща махала.
