Най-почитаните от общността празници са Великден и Гергьовден
Каракачани от България и Гърция се събират в Сливен за традиционния си събор. И тази година той ще се проведе в местността Карандила на 30 и 31 август.
Ще бъде изграден каракачански стан, който включва голяма колиба, с диаметър около 9 метра, и една по-малка. Сламените къщички (каливи) са като тези, в които представителите на този етнос са живеели векове наред, допреди 50-ина години.
По-голямата е обитавало многолюдното семейство, а в по-малката са съхранявали покъщнината. Тази година ще бъдат показани два обичая – „годеж“ и „прожимня“ (обичай, който се извършва в навечерието на сватбата).
Около 25 хиляди каракачани живеят в България, между 6 и 7 хиляди от тях – в Сливенска област. 20 са културно-просветните дружества в страната, свързани с тях.
Те са гръцкоговореща етническа общност, живееща основно в планините Пинд в Гърция и Източна Стара планина в България.
В миналото са били номади, препитаващи се с отглеждането на овце, добив и продажба на мляко, месо и вълна. Отличават се със свой бит и култура, която няма аналог. Говорят каракачански диалект на гръцки език и са източноправославни християни.
Празниците, на които в общността се отдава голямо значение, са Гергьовден и Димитровден, които също така предшестват и сезонната миграция през пролетта и ранната зима.
За Гергьовден се коли агне, в чест на светците. Великден е най-важният ритуален период в каракачанския религиозен живот. Самото название каракачан е съставено от двете турски думи „кара“ (черен) и „качан“ (беглец).
Каракачанска традиционна сватба
Според традицията, бащата на момчето със свои близки отива да иска ръката на момата от нейните родители. След съгласието на другия род всички заедно определят датата на бъдещата сватба.
В сватбения ден, рано сутринта младоженката, облечена в булчинска носия, чака пристигането на жениха и сватбарите, прикрита зад черга. През това време жени откъм страната на момичето месят и пекат сватбена пита, като през цялото време пеят песни и играят хора.
Младоженецът и неговите хора пристигат привечер в къщата на момата, взимат участие във веселбите през цялата нощ, но нямат право да заничат зад чергата, където тя продължава да чака търпеливо и безмълвно.
В неделя сутринта при нея влизат родителите, братята и сестрите й, за да се простят. Дават й пари, а тя им отвръща на жеста със собственоръчно приготвени дарове. Чак след това водят и младоженеца при нея.
Там за първи път той вижда лицето й. После двамата заедно отиват в църквата, за да се венчаят, а свидетели на тяхното бракосъчетание стават сватбарите.
След венчавката всички отиват в дома на младоженеца и там продължава същинската сватба. Вият се дълги хора и се пеят песни. Хорото се води от момче, което носи собственоръчно изработен байрак (фламбура), богато украсен със златисти и сребристи дантели, различни шевици украсяват краищата му. В средата се зашиват стари монети и хлопка.
Дръжката е дървена, а в горния край образува кръст, на който в трите горни края се поставя по една червена ябълка, украсена със златиста дантела. Фламбурата е не само знамето на каракачанските сватби, то е и символ на здравето и любовта, на плодородието и на християнството.
Бащата на младоженеца посреща своята бъдеща снаха и нейните близки с бъклица, в която има червено вино. Ако младоженецът има брат, на него се дава красиво ушита торба, украсена със същите дантели и шевици като на байрака. В нея се носи една от сватбените погачи.
Характерно за каракачаните е булката отново да се забули, след като вече е пристигнала в дома на своя съпруг. Сватбарите остават и прекарват нощта в къщата на момчето. А рано сутринта в понеделник разопаковат чеиза на булката, приготвен от нейната майка, и тя дарява семейството на момъка.
