В него той се съгласява да нарисува портрет на покойната съпруга на Захарий Зограф
Автор: Иван Ненов
Първородният син на Димитър Зограф и внук на създателя на най-голямата иконописна школа през Възраждането Христо Димитров –Доспееца – Станислав Доспевски, с право е наречен от Цанко Лавренов „прекрасен възрожденски художник и основоположник на българското реалистично изобразително изкуство.”
Той е роден на 3 декември 1823 г. в Самоков. Още в детството си проявява влечение към живописта. Неговият баща е първият му учител, а чичо му Захарий Зограф несъмнено го е подтикнал към отколешната си мечта да се учи в Русия. През лятото на 1851 г. той вече е в Киев, а на 1 октомври същата година постъпва в Московското училище за живопис и скулптура. Турският поданик с гръцкото име Зафир отива там със славянското име Станислав и с фамилното Доспевски – от името на родното място на дядо му и баща му – самоковското село Доспей.
Две години Станислав Доспевски е в Москва и се прехвърля в столицата Петербург като извънреден ученик в Художествената академия. Тръгнал като иконописец, затворен в каноните на византийската иконография, в Русия Станислав Доспевски вижда една друга, различна живопис, чийто реализъм е по-близък до човешката същност. Втората половина на ХІХ век е времето на изявата на художници като Ив. Шишкин, В. Перов, П. Федотов, С. Шчедрин и десетки още, някои от които са били и негови професори в академията.
Но мечтата на родолюбеца и художника Станислав Доспевски да се завърне в поробената си родина е била непреодолима. „Макар че за мене би било много полезно да продължа изучаване на изкуството под Вашето просветно ръководство, но, от една страна, бързам да не пропусна сегашния случай, а, от друга, надеждата, че при сегашните мои познания, благодарение на вашите благотворни грижи мога да бъда полезен на моите съотечественици в построените там нови училища, сега там ме канят да бъда учител по рисуване и живопис, аз си поставям за дълг да ви доложа това.” – пише в писмото си от 10 май 1856 г. до своя проф. Ф.А. Бруни.
И в края на същата година той се връща в Самоков при баща си, а след неговата смърт отива да живее в Пазарджик, откъдето е съпругата му Мариола Божкова (Мария Ст. Доспевска).
В двойното робство над българския народ – турско и гръцко, не се сбъдва мечтата му да стане учител по рисуване, въпреки опитите му да даскалува в Пловдив.
Но той рисува. Портретната живопис е неговият апотеоз – от двата автопортрета – до портретите на баща му, майка му, съпругата му, на Катерина Захари Зографова, на сестра му Домна (Доменика Ламбрева); на неговите братя Димитър и Никола Доспевски, както и на редица видни възрожденци като Найден Геров, Иван Денкоглу, Салчо Чомаков, Стефан Захариев, Никола Христович...
Успоредно с дейността си на живописец, Станислав Доспевски поддържа връзки с Васил Левски, Ангел Кънчев, Тодор Хайдутина и други революционери. Възприел дълбоко убеждението, че „Дядо Иван” ще помогне за освобождението ни от турското робство, той прави проект за знамето на Пазарджишката чета, но Пазарджик не се вдига на бунт през април 1876 г.
След потушаването на въстанието Станислав Доспевски става представител на комитета за подпомагане на пострадалите. През цялото това време той е и човекът, който информира чуждестранните кореспонденти за безчинствата на поробителитенад невинните българи.
През 1877 г. руският вицеконсул му предлага да замине за Русия заедно със семейството си, но художникът отказва, защото за него е по-важно в това тежко време да остане при народа си. И той продължава по нелегален път да изпраща своите дописки до руските вестници.
Един от материалите му обаче попада в ръцете на юзбашии и Доспевски е арестуван и изпратен в пловдивската „Ташкапия”, а после и в цариградската тъмница „Мехтерхане”, където намира смъртта си. Това става в края на 1877 г. или в началото на 1878 г.
В архива на Художествената академия в Петербург са запазени свидетелства, писма и извадки от протоколи, отнасящи се до Станислав Доспевски, от които става ясно, че той е бил един от най-добрите студенти, а за дипломната си работа – голо мъжко тяло в гръб (68 на 99 см) е получил сребърен медал.
Кореспонденцията му е преди всичко с високопоставени личности, а когато се завръща в България, най-много са писмата му до книжовника възрожденец Найден Геров. Наред с това той е кореспондирал с близките си от Самоков.
Писмото му от 11 януари 1876 г. от Пазарджик, което сега се съхранява във фонда на проф. В. Захариев в Централния държавен исторически архив при Министерски съвет, най-вероятно е било предоставено на видния наш учен и художник от Надежда Гидикова, също потомка на Димитър Зограф.
В няколкогодишната им кореспонденция тя му разказва спомени, съхранени в родовата памет на Зографите, както и за Паисий Хилендарски, така и за трите клона на Зографския род – Зографски, Доспевски, Самоковлиеви. Това писмо е адресирано до братовчедите му Георги и Христо (Георгаки и Христаки) – двама от синовете на Захарий Зограф, с което той изказва своите съболезнования за смъртта на майка им, „от която (смърт) никой няма да избегне, но за Вашата покойна майка беше й още рано, требваше й още да си поживее и да си остави в къщата наместо нея человек.”
Знаейки, че е голям портретист, а и да се продължи семейната традиция да се рисуват личности от Зографската фамилия, братовчедите му изпращат снимка на покойната. „Портретът приех, но ще да е много мъчно, защото фотографията е малка и не дотолко ясна – заради това ще е много мъчно и забавно (забавено), скоро не ще да може както го искате...” – пише той на близките си родственици.
Художникът обяснява от професионална гледна точка, че снимката трябва да се гледа през увеличително стъкло, „после требува да се испише на половин натура, а после на цяла натура, а колкото е възможно аз ще са постараем...”
Той изказва в своето писмо съжалението си, че от много време не я е виждал, защото „когато дохождахте у нас на Пазарджик да бехме я исписали тогава, колко щеше да е добро и лесно от натура гледано, а сега е мъчно”.
Въпреки всичко, портретът е нарисуван. Това става в оставащите два месеца до Априлското въстание. И вероятно той е една от последните му живописни творби. Много е вероятно и писмото му до неговите сродници да е едно от последните му писма, преди талантливият Станислав Доспевски да стане една от хилядите жертви на петвековната тирания.
