Скандали покрай охраната на Паметника на свободата и кражби на музейни експонати помрачиха честванията на най-славната битка, обърнала хода на Руско-турската война
Автор: Севдалина Пенева
И днес йощ Балканът, щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век! Иван Вазов
На 21 август 1877 г. започват най-тежките боеве за стратегическия връх Шипка, които се оказват повратна точка в хода на Руско-турската освободителна война. Общо 5 500 души от 36-ти Орловски пехотен полк и българи от пет опълченски дружини, повечето от тях ранени и изтощени от битката при Стара Загора, се изправят срещу 27 000-на турска войска, водена от Сюлейман паша.
Въпреки несъответствието на силите, опълченците са решени да се бият докрай. Малобройните дружини, разпределени между върховете Свети Никола, Шипка и Орлово гнездо, удържат прохода цели три, изпълнени с драматизъм и чудовищни жертви дни.
Решителният и най-тежък бой започва на 23 август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Към обяд всички атаки на башибозука са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите на опълченците са на привършване.
Към 17.00 часа настъпва критичният момент, когато шепата оцелели бранители на Шипка заравят Самарското знаме, за да не попадне в ръцете на врага. Отчаяни, без муниции, те започват да мятат по сюлеймановите орди камъни и телата на своите мъртви другари.
В последния момент пристига генерал Радецки с взвода си. Върхът е спасен, а армията на Сюлейман не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската армия северно от р. Дунав.
След седмица, на 23 август, цяла България ще се преклони пред чутовния подвиг на българските опълченци, напоили с кръвта си земята под заветния връх и превърнали Шипка в наша светиня. Две събития от последните дни обаче ще помрачат този славен ден.
137 години след Шипченската епопея, новоизлюпени родни държавници решиха, че Паметникът на свободата, строен в началото на миналия век със средства, дарени от целия български народ, не представлявал национален интерес. И поради тази причина, ще бъдат орязани парите за охраната му. Паркът музей, в който на открито са изложени оръдията, използвани в боевете, не бил стратегически обект, а мярката се налагала с цел икономии...
„Да я закриваме вече тази държава, да гасим лампите и да си тръгваме“, негодуваха стотици българи в социалните мрежи в интернет тези дни.
Един от тях е проф. Генчо Начев, директор на болница “Св. Екатерина” в София. „След като държавата абдикира от задължението си, да поемем ние като част от гражданското общество да заплащаме тази охрана. В края на краищата става дума сигурно за 8 човека. Ако поставим на едната везна заплатите на тези хора, а на другата везна – историята и славата на България, кое натежава повече?“, възропта срещу нелепото решение той и предложи да оглави инициативен комитет по събиране на средства за охрана.
И докато дебатите по темата набираха скорост, дойде и втората грозна новина. От музейната сбирка на Паметника на свободата са откраднати безценни реликви - часовник и 19 ордена и медала, принадлежали на трима опълченци, воювали на Шипка. Тъжно...
Кражбата от това място е кражба на историята ни, казва директорът на НПМ "Шипка - Бузлуджа” Данчо Данчев. Ние бихме добавили – да крадеш от Шипка е светотатство. Да загърбиш историята пък е национално предателство.
На 29 юли, няколко дни преди срамните събития около паметника, бях на Шипка с приятели. Вместо да изпитам гордост, че съм потомка на един от оцелелите опълченци Милан Гарибов, награден със сребърен медал за участието му в битките при Стара Загора, Шипка и Шейново, две малки случки ме прекършиха:
Рускиня срича надпис на български език на една от паметните плочи в парка, като гали камъка с ръка. Няколко думи й се запъват и тя ни моли да превеждаме. После, сякаш с буца на гърлото пита: всички, които са бранили прохода ли са загинали? И, докато слуша разказа ни, дава воля на сълзите си. Малко по-късно, в църковния магазин на храм-паметника в селото. Отвътре се чува не църковно песнопение, а... турска музика. Жената, която продава икони и сувенири, гледа в захлас турски сериал и е надула звука на телевизора на макс, да не й пречат туристите...
И аз не искам да живея в такава държава.
Оцелели опълченци дават идеята за построяването на паметника
Идеята за изграждането на паметника е предложена на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г., но чак през 1921 г., по време на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема конкретно решение - във връзка с 45-годишнината от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Открива се подписка за събиране на средства. Държавата отпуска 200 000 лева, останалите пари са от дарения на целия български народ.
През 1924 г. е избран с конкурс проект за паметника на архитект Атанас Донков и скулптора Александър Андреев, а две години по-късно започва и строежът под ръководството на инж. Богдан Горанов, Минчо Заеков, Иван Данков и Пеньо Атанасов Колев.
На върха бил направен изкоп с площ 300 квадратни метра и дълбочина 3 м в скалния масив. Изкопаните каменни блокове по-късно били използвали за строежа.
Официалното е открит през 1934 г.
Паметникът на свободата представлява монументален каменен блок във форма на правилна четиристенна пресечена пирамида с три последователни отстъпа към вертикалната ос и едно надвесване при короната горе. Приземната му основа има размери 17 на 16,06 м, а върхът – 8 на 7,90 м. Висок е 31,50 м. От северната страна на разширения отстъп над входа гордо бди на стража бронзов лъв, висок 4 м, излят в гр. Казанлък. На източната, южната и западната страна на паметника с големи метални букви са отбелязани имената на Шипка, Стара Загора и Шейново – местата, където руси и опълченци са проявили изумителна храброст, проливали кръвта си и оставили костите си за нашата свобода.
На източната вътрешна страна в приземния етаж е издълбан надписът:
„Българино, склони чело пред туй свято място, заветен паметник на вечната дружба между българи и руси, увенчали с кръвта си нашата свобода.”
А на западната се откроява безсмъртният Ботев стих:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
С постановление на Министерския съвет от 5 октомври 1956 г. е създаден Национален парк музей „Шипка”. Засаждат се зелени площи, а до върха се построяват 890 стъпала.
