Беловласият часовникар, който иска да поправи сбърканото време


Беловласият часовникар, който иска да поправи сбърканото време
Часовникарят Иван Симеонов работи занаята си вече цели 55 години
18 Август 2014, Понеделник


В старопрестолния Велико Търново днес са останали само трима майстори на тиктакащите механизми

Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът

Когато си купувате часовник, едва ли се замисляте, дали има къде да го занесете за ремонт, ако се повреди. Случи ли се обаче подобно нещо, лъсва голата истина. Майсторите часовникари са на изчезване.
Защото това е пипкав занаят, подобен на ювелирния. Изисква хирургическа прецизност, здрави нерви, точни ръце и желание за работа и усъвършенстване, понеже няма два часовника, които да си приличат както външно, така и след като им се отвори капачето на циферблата.

В старопрестолния Велико Търново днес са останали само трима такива специалисти, навъртели по седем десетилетия в житейския часовник на времето. „През седемдесетте години тук с този занаят се занимавахме 27-28 души, днес уви сме само аз и двама колеги – и тримата все с бели коси. След някоя и друга година и нас няма да ни има” – отбелязва малко тъжно, но със закачлива усмивка часовникарят Иван Симеонов и благо поглежда над очилата си.

Твърди, че той е един от малкото щастливци, които са успели да съхранят зрението си в този занаят, от който казват, че се ослепява. „През последните пет-шест години сложих очила, но диоптърът не е голям. Нося ги само когато работя” – казва, сякаш оправдавайки се, майсторът, който буквално се е сраснал с ателието си на главната улица във Велико Търново.

Иван Симеонов се занимава с часовникарство от 55 години. Започнал да човърка сложните механизми от 17-годишна възраст и продължава до днес. До 1966 г. работил на частно в сегашното си ателие, после държавата го задължила да има началник и да работи на норма - на ден е трябвало да ремонтира по 7-8 часовника. Така до 1992 г.
“На държавно работих на отсрещната страна на улицата, после се върнах на моя тротоар, в моето си ателие. Най-важното беше, че нямам началник”, разсмива се за преходността на времето часовникарят.

Наследил е финия занаят от баща си. С болка признава, че подобно на останалите автентични занаяти, в часовникарството няма приемственост между поколенията и на практика е застрашено от изчезване.
Децата му са усвоили някои тънкости, но са поели по друг път. За него обаче часовниците до ден днешен са му и хоби, и занаят, и прехрана, а и за независимост, както се казва и улицата, на която цял живот е работил.
“За толкова години не е имало ден, в който да кажа, че не ми се ходи на работа, че не искам да поглеждам часовник” – споделя Иван Симеонов.

На няколко пъти се налага да прекъснем разговора си, защото в малкото ателие, което по-скоро прилича на музей на стенните часовници, непрекъснато влизат клиенти. Един иска смяна на батерия, после влиза колекционер, който изсипва няколко джобни антики и иска от майстора да ги ремонтира, след това нахлува трети и вади три ръчни часовника за баланс, за продухване...Прави впечатление, че часовникарят носи семпъл часовник на лявата си ръка. „Сейко” е, имам го от десетина години” – казва той и добавя, че е съвсем истински. На часовникар не му приличало да носи менте, чийто живот ще свърши още преди да се е изтощила батерията или изтъркала каишката.

Любимият му часовник обаче е у дома, наследство от баща му. Когато разказва за паркетния “Юнгханс”, започва да говори тихо и благо, сякаш споделя съкровена тайна.
„Висок е над метър и осемдесет, ей толкова е над мен” - пояснява майсторът и спонтанно става от стола си, за да демонстрира. Антиката е германско производство и е направена преди 1900 г. Пази го като очите си, защото е рядък екземпляр и на всеки три години го отваря, за да направи щателна и прецизна поддръжка.

Казва, че водата е най-големият враг на часовника. “Не гледайте какво пише на него, помнете, че часовник и вода са две несъвместими неща. Аз спя с моя часовник и го свалям от ръката си само когато влизам в банята, дори когато си мия ръцете, го вдигам по-нагоре, за да не го намокря, въпреки че на него пише, че е водонепроницаем” – съветва Иван Симеонов.

„Не можеш да имаш хубав часовник за 10 лева. Понякога казвам на клиентите, които ми носят такива часовници за смяна на батерия, да не си дават парите и да си купят друг. Много се навъдиха и много се продават днес евтини артикули, то не може да ги определи човек китайски ли са, какви са. Купуват ги, носят ги няколко месеца и после ги хвърлят. Толкова им е животът. Е, има и изключения между тях, някои изкарват по-дълго. Така са направени електронните кварцови часовници, че не може да се направи никаква поддръжка по тях, освен да им се смени батерията.

Дразни ме, че часовниците станаха ширпотреба, на каквато заприлича и животът ни. Причините са много - политически, икономически, социални. Не мога да приема да се отнасят към часовника като цветен аксесоар към дрехата и да го избират според цвета на чантата или обувките. За да имаш хубав и качествен часовник, трябва да си готов да дадеш поне трицифрена сума пари, но човек, който не разбира, винаги могат да го излъжат”, изтъква старият часовникар.

Разликата в цената идва от качеството, от реномето на фирмата производител. Всичко се плаща. Външната опаковка в днешно време на часовниците се използва като аксесоар. Истината обаче е вътре, обяснява още той и съветва да купуваме от магазини, които дават най-малко година гаранция.

Голямо удоволствие майсторът изпитал наскоро, когато мъж му донесъл за ремонт ръчния си часовник „Омега”, който струвал 2000 лева, и стопанинът му се отнасял отговорно към изделието, което нямало и драскотина. „Часовникът трябва да се пази от удар, това е друго златно правило, което трябва да се спазва, защото и той си има праг на поносимост” – пояснява майсторът.

Иван Симеонов смята, че ще дойде време, когато ще има голям глад за занаяти. „Българинът не е научен да хвърля и да купува ново. Поне 80 на сто от хората имат на ръцете си часовници. Отделно в къщите си имат други. Въпреки мобилните телефони, за мнозина е неудобно да си сверяват времето с тях. Друго е да си погледнеш ръката и веднага да видиш колко е часът” – разсъждава великотърновецът. И допълва, че днес в България часовници не се произвеждат. Докъм 1965 г. една кооперация в София правела будилници и това е всичко.

А като отговор на въпроса дали има вечни часовници, майсторът дава за пример бащиния „Юнгханс” и после посочва красив стенен часовник с порцеланов циферблат на стената в ателието си, който е произведен около 1920 г. и още работи.
Бай Иван подчертава, че обикновено старите стенни часовници са останали от поколения назад и са своеобразна родова памет, семейна ценност.

Повечето от тях хората са си донесли от чужбина - Австрия, Германия, Чехия, когато са ходели да работят там по градините. Други пък са се сдобили с тях на сватбата. След като ремонтира часовници повече от половин век, дали не вижда нещо сбъркано във времето, е въпросът, който го кара да се замисли, докато разговаряме. „То, времето е много сбъркано, та трудно се поправя. Не знам някой може ли да свърши тази работа. Ако има кой да го направи, сигурно ще е най-щастливият човек” – благо се усмихва беловласият часовникар, докато посреща в ателието следващия си клиент.


Една от антиките в ателието на великотърновския майстор е порцеланов часовник от 1920 г. Поредният клиент с часовник за ремонт

В категории: Горещи новини

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
Никола Русев
16.11.2019 11:02:04
0
0
Бих искал да се свържа с Иван Симеонов за съвет.
Може да ме намери на тел. 0884893433
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки