Години наред БДЖ не е в състояние да се грижи за експонатите, но държавата бави прехвърлянето на сбирката към общината в Русе
Автор: Камен Колев
Единственият у нас Музей на транспорта и съобщенията се намира в Русе, но поради липса на реклама и добро стопанисване е малко популярен сред туристите. Той е създаден по повод 100-годишнината на железопътния транспорт в страната и е разположен в салоните на първата българска жп гара, която по стечение на обстоятелствата е построена в дунавския град през 1866 г. едновременно с първата жп линия.
Първата копка за изграждането й е направена на 21 май 1864 г. по проект, изпълнен от британската фирма на Уилям Гладстон. Строежът е ръководен от братята инженери Бъркли. Зидовете на гарата са дебели половин метър и са от бял варовик.
Сградата е много красива и е обявена за недвижима културна ценност. Тя се състои от приемно здание, стрелочна кабина, водна кула, кейова стена и медицинска служба. От северната страна е перонът, покрит с каменни плочи. Тук е монтиран и старинният гаров часовник, както и сигналната камбана.
Гарата е използвана до 1954 г., а по-късно в нея е настанен транспортният музей. В него са оформени три секции, които разказват за развитието на железопътния транспорт в България, за речното ни корабоплаване и съобщенията. В него са подредени множество разнообразни експонати, модели, макети, снимки, диаграми и текстове, които свидетелстват за историята на транспорта и съобщенията у нас. Сред перлите в експозицията е локомотив 148 – една от първите машини, доставени у нас.
Той е изработен през 1866 г. в локомотивната фабрика „Шарп-Стюарт" в британския град Манчестър. У нас са били внесени десет такива трена, но единият се повредил при пренасянето си до Варна. Машините са тесни, точно по английски образец. Те са триосни и могат да дърпат влак с тегло 73 тона със скорост 28 км/ч. Локомотивът е с двуцилиндров двигател, който работи с пара, но няма спирачки.
Само тендерът има спирачка, която се задейства на ръка. Локомотив 148 е работил до 1901 г. 13 г. по-късно той и останалите са били спрени от експлоатация. Всички са нарязани за скрап, с изключение на този екземпляр. Той често се използва при заснемането на филми. Бил е реквизит например в „Записки по българските въстания”, „Капитан Петко войвода” и в руско-българската продукция „Турски гамбит”.
Четирисерийната продукция със сценарист Никита Михалков бе снимана у нас на два пъти. Това са и най-мащабните снимки, правени в русенския Музей на транспорта. Гаровата сграда се е „превъплъщавала“ и в ролята на гарите в Удине, Одрин и Сан Стефано, както и на Цариградския пазар. Старите вагони и локомотив пък са превозвали във филма войски, а салонният вагон на Фердинанд е превърнат за кинолентата в щаб на руската армия. В „Турски гамбит“ са заснети и третокласните триосни вагони с локомотив 148, вагон-фургон и платформен вагон, на който били натоварени оръдията на руската армия.
За култовата киносага специално били композирани над шест влакови състава с девет вагона. Във филма като реквизит е използван и друг автентичен експонат в музея - салонният вагон „Султание”, поръчан за султан Абдул Азис. Луксозната му изработка е извършена в Белгия през 1866 г. Бил е доставен за откриването на първата ни железопътна линия Русе – Варна с цел да се ползва от височайши гости. Боядисан е в синьо и е изпъстрен със златисти орнаменти в стила на ислямската живопис. В средата му върху платформа е обособена веранда, от която от двете й страни се влиза в два салона – личен и за гости. Те са обзаведени с широки дивани и кресла.
В личната стая дори била монтирана мивка и тоалетна. Със „Султание" пътувал като малък и цар Фердинанд, заедно с майка си княгиня Клементина. По-късно с него се возил и барон Хирш, който искал да огледа жп линията, преди да поеме концесията за строителството на Източните железници. Ценни експонати в сбирката на музея са салонният вагон 5, произведен през 1894 г. в германския град Бреслау по поръчка на цар Фердинанд; салонен вагон 101, направен през 1902 г. в Гьорлих, Германия, и известен като вагона на маршал Толбухин, както и салонен вагон 17 от 1911 г., свързван с цар Борис ІІІ.
Освен подвижните жп състави, в музея може да се видят и макети на кораби, а също и оригинална техника за съобщения. С откупката на трасето Русе – Варна на 10 август 1888 г. от българското правителство е поставено началото на Българските държавни железници. А Националният музей на транспорта в Русе е открит на 26 юни 1966 г. в чест на едновековния юбилей от построяването на първата жп линия у нас. Две години по-късно Министерски съвет го прехвърля на Транспортното министерство. Парите за музея секват през 1992 г., когато жп управлението в Горна Оряховица отказва да поеме разходите му и го дава на локомотивното депо в Русе. Днес той е ведомствен и се стопанисва от „Холдинг БДЖ” ЕАД - „Пътнически превози”.
От 2009 г. насам заради влошеното си финансово състояние железопътната компания не разполага със средства за поддръжката и развитието на експозицията, сградите и маршрутите за достъп до музея. Така че не е за чудене, ако русенски туроператор не е в състояние да обясни на туристите къде точно се намира той. Допреди няколко години в дунавския град дори нямаше табели, които да указват пътя до единствения у нас Музей на транспорта и съобщенията.
Заради проблема със стопанисването от няколко години общината в Русе се опитва да придобие собствеността върху него. Преди повече от година местните общински съветници приеха единодушно решение това да стане безвъзмездно. И макар от управата на холдинга да заявяват, че нямат против той да бъде изваден от активите, за деактуването на собствеността му е нужно решение на правителството. През юни тази година обаче заместник-министърът на транспорта Антон Гинев попари надеждите на общината като обяви, че музеят се стопанисва отлично и затова мястото му е в железниците, с които е свързан исторически.
