Този разказ записах в село Кукувица. Насред селцето тишината ме захлупи като в заструг. Сякаш не бях пред живи къщи, а пред някакъв мираж.
Автор: Никола Гигов
Селото бе като картина на художник – ни звук, ни шум, само картина.
Приседнах до една къща и дрямката ме унесе. Чух звука от една тояжка, която идеше към мен. Почукването беше леко, ала в напластената тишина оставяше впечатлението за грохот. До мен спря сянката на тояжката и сянката на старец, който гледаше като полусляп. Той взе да опипва с тояжката мястото около мен, почука ме по крака и после приседна до мен.
„Сине, отиде ни селото. Отколе не е идвал туканка жив човек. Чукам с тояжката да будя улици, прозорци и порти.
Ти галиба си книжен и записваш стари хави. Кукувица ще осиротее нацяло и запиши – голяма история има в това наше малко село. Но дори цялата история на Кукувица да се стопи, не бива да изчезне паметта за едно дете с икона.
То сега вие не верувате в българското. Ала по-рано людете са умирали за него. Не е било кой знае колко отколе – чувал ли си за Априлското въстание, за кланетата в Батак и Перущица, за дръвниците, посечените жени и деца? Ех, сине, сине, какви силни люде е родила тази планина!
Потушителите батардисали Батак и Перущица, ограбили всичко и взели да се изтеглят насам през планината. Помъкнали и едно младо момиче, дето било далеч от венчило. Ни дете, ни момиче – каматно цветче!
Сурнали го. Откраднали галиба и златен кръст от църквата с разпнат Исус. Дали го момичето да го носи с десна ръчица. Слънцето се разплакало в златното разпятие на Христос. Момичето го носило – било босо, с прокъсани дрехи и златни косици.
Влачели горкото девойче през тия библейски гори от време на време нарочно раздиряли ризката му още повече. То с едната ръчица стискало скъсаното, а с другата държало кръста като икона.
Като премаляло го шибали с камшик. Нашарили го. Най-сетне запрели на отсрещните поляни и започнали да блудстват с него един по един. Като свършел единият, карали момичето да целува кръста, а в обезумелите му очи падали ястреби.
Така в блудство, плач и писък го досурнали до село Кукувица.
Корави българи видели влачилката. Чули писъка и съзрели блудството. Сгрупирали се кой с какво може и хукнали да спасяват изпохапаното момиче с кръста. Личицето му било бледо като смърт, а ръчицата му не изпускала златния кръст.
Гръмнали първите пушки. Завързала се люта битка. Много били неверниците, малко били комитите и не могли да разбият врага и да избавят момиченцето. Неверниците го заобиколили, а то само викало „Божееее, Божееее, мамооооо“.
Дотичали още българи. А похитителите влезли в селото. Пусто било то в този ден – хората се криели в гората. Но нападащите българи се увеличили и насилниците видели, че могат да измъкнат девойчето от ръцете им.
Тогава баш главатарят им го повлякъл, както се влачи чувал. Доближил го до един клозет, изправил русата главица до зида и му прерязал гърлото пред очите на всички. Главицата останала в ръцете му като главата на Йоан.
Хвърлил златния кръст в отходното място, а след него и окървавената главица, като намушкали тялото.
Дори мъжете българи, които се биели, се разпищели. Никога Кукувица не бе чувала такъв писък и такъв бой...
Похитителите били разбити, но не могли да спасят момичето.
Е, човече незнайни, дето си дошъл в нашето село, проговори, та да чуя български език. Кой затри селото, а с него и цялата памет и това златно момиче със златен кръст в ръчица. Вие българи ли сте, или отродени гаванки, та дане знаете що е чест, род и родина?!“
Старецът удари с тояжката по камъка и се разплака. Аз изхлипах и той усети, че съм жив. А отгоре ни летеше орлица и сянката й целуваше празните къщи на селото.
Слънцето се разплака в купола на една камбанария. И само един далечен чан напомни, че планината е жива. Иначе днес село Кукувица, намиращо се над Широка лъка, има само един жител...
