Макар че Световното свърши преди седмица, верните фенове на Германия още подвикват „Юбер алес”. Радостта на германците е напълно заслужена, те играха стабилно и с висок дух (сякаш някой е очаквал нещо друго), но долунаписаното изобщо няма претенция да бъде задълбочен футболен анализ на четвъртата шампионска титла на швабите. А опит за размисъл на вече почти напълно обезверен фен на едни, които едно време бяха четвърти в света. Точно преди двадесет години, има и особена символика в това. Ако не сте съвсем невръстни, няма как да не сте излезли тогава на улицата, по времето, в което хората вече бяха пропищели от мутрите, а всичко останало беше толкова безнадеждно.
Всяка вечер от тези поредни победи като че ли разпалваше искрицата, че е възможно да се случи и нещо добро и то ще дойде по най-хубавия начин - с новия дух на българина.
Еуфорията е много приятно чувство, има я у всеки по-темпераментен народ, ето, вижте например как жалкият и некадърен отбор на Гърция, станал европейски шампион по някакво невероятно стечение на обстоятелствата, продължава да си вярва, че е напълно равностоен на останалите. С грозния си футбол на бетониране назад и кюскане напред, в стил „каквото стане”.
Нека си го признаем обаче, ние не сме по-напред от тях. Карма, балкански синдром, както искате го наречете. И пак няма да сте прави. Хайде да оставим турския национален отбор, макар че знаете колко силно играе той. А Сърбия? Хърватия? Босна и Херцеговина?
Последните два отбора имат изключително самочувствие, че могат да се мерят с останалите европейски и световни сили и са прави в това си убеждение. Уверихме се сами от телевизионния екран.
Нашите национали обаче, въпреки доста доброто представяне, откакто ги пое Любослав Пенев, далеч не могат да се похвалят, че не са с нищо по-малки от онези, за които стана дума преди няколко реда. Защото е точно така.
Защото радостта от мъжката игра срещу Италия, когато и двата пъти бяхме на косъм да я победим, всъщност не прилича на онези мачове през вече далечното лято на 1994 година в Америка.
Защото тези, които в момента съставят отбора, не са като онези, които шашнаха света. Много по-различни са и по мое мнение – доста по-слаби. Ако искате, измерете класите, с които се различават от онези. Личните им качества. Отборите, в които играят.
Та за еуфорията ви говорех. Мога да се обзаложа, че десетки и стотици пъти сте виждали, когато стане въпрос за някой от финалистите преди седмица, за коравите мексиканци или смахнатите гърци, събеседникът (разбира се, зависи от нивото на възпитание и характер, но е почти масово) с широка усмивка да изобрази онази конфигурация от пръсти, с преобладаващ среден, и дяволито да смигне „А, тези ли?
Тях сме ги е...и!” Това е вярно, разбира се. И германци, и аржентинци, и останалите ни ядоха попарата, факт е, всички помнят, а има и нагледен материал. Вярно е, но самият масов жест по въпроса е изключително жалък. Защото изобразява отчаяната ни комплексарщина, съчетана с ужасната заблуда, че в този случай и в тази област на човешката дейност сме равнопоставени с другите. Не, не сме.
Отворете очи и се огледайте!
Кой от новите ни футболисти е от ранга на онези, които в момента са по върховете на федерацията? А кой от стоящите или боричкащите се за тези върхове не се скара с останалите си съотборници от „Пеневата чета”?
Кой от тях запази достойнство и не започна да говори честно, че болката е голяма, защото отдолу не идва никой. Тоест, идват. Шампиони по татуиране и пиърсинг, чалга манекени и пишман ритнитопковци.
Затова все още тук не се е родил онзи, който ще затвори устата на Стоичков, с неговото „никой не може да изпревари това, което направихме в Щатите”. Тоест, грешка! Може би се е родил, но няма никакъв шанс да порасне и го задмине.
Защото няма как. Защото, за разлика от нашето гръмотевично думкане в гърдите „Булгар, булгаар!”, унижените от нас германци, аржентинци, мексиканци и всички останали явно са използвали тези десет години, за да се развиват. (За Русия и Англия не говоря, там положението е неспасяемо. Но все пак са класа над нас.)
А ние след онова откачено и задъхано лято тръгнахме надолу, само си припомнете фактите. Още един бой над Германия, гол с глава на Трифон Иванов срещу Русия и... сетихте ли се за онова незабравимо 6:1, което поехме от Испания на следващото световно през 1998-ма? А унизителното мънкане на Пламен Марков след равните мачове на европейското в Португалия „Аз на никого не съм обещавал нищо”?
Германия и Аржентина, които преди 10 години сме „е...и”, играха през миналата неделя финал, защото през това време са развивали онова нещо, което се нарича „детско-юношеска школа”. А тук ние сме имитирали, че я развиваме. Защото там са давали пари, за да се развива истински футбол (и какъвто и да било друг спорт). А тук футболът служи за легализиране на печалбите от дрога. И от друго. А пари се дават не за талантливи деца, които ще станат бъдещи Стоичков, Лечков, Пенев, Сираков и Балъков. Колкото и изброените (без Любо Пенев) да са твърде съмнителни като треньори.
А за купуване на куци коне от чужбина, понеже комисионите са доста сладки, на развитието на футбола - майната му! Добре, тук ме хванахте, „Лудогорец” са добри.
Така че, хайде по-кротко. С приказките, с „е....то” от 1994-та и с онзи жест, сещате се кой. Най-сме добри в този водевил, но пред телевизора. С бира в ръка.
„Четвърти в света само с желязна защита се става, мойто момче!” „Ей с таз левачка голмайстор на световно са става! Ааа?”
Става се. Ама не с точно тази, с която надуваме бутилката пред екрана.
