На 15 юли всяка година православната църква чества паметта на света Юлита и нейния тригодишен син Кирик, загинали за Христовата вяра
Автор: Никола Филипов
„Манастирът „Свети Кирик и Юлита” се намира на такава великолепна местност, на която не би се отказали да пренесат престолите си даже олимпийските богове...” (Любен Каравелов, 1850 г, „Записки за България и българите“)
На 15 юли всяка година православната църква чества паметта на света Юлита и нейния тригодишен син Кирик, загинали за Христовата вяра. Макар и не много популярни у нас, на тези светци има посветени църкви, параклиси и манастири.
Воденският манастир „Свети Кирик” е на два километра южно от асеновградския квартал Горни Воден при надморска височина 620 м сред вековни букови и дъбови гори. Наблизо има отвесни варовикови скали, от чието подножие извира лековита, според народното предание, вода. Наоколо расте рядко срещаното цвете божур – с едри алени цветове и зелени перести листа, а в ранна пролет ухае на иглика, минзухар и теменужки.
За разлика от повечето манастири, които са построени в сгушени, затулени, скрити от светските погледи и погледите на завоеватели и разбойници местонахождения, този манастир е на такова място, че от него се откроява гледка към цялото Горнотракийско поле и обратно – самият манастир се вижда чак от Пловдив, отстоящ на двайсетина километра разстояние.
„Свети Кирик“ край Асеновград е уникален в много отношения, но тук бих споменал само едно. Не вярвам да има другаде по света обител, която в продължение на само половин век да смени толкова пъти предназначението си - била е гръцки, руски и български манастир, била е Богословско училище, била е концлагер за интелектуалци с леви убеждения, била е лудница, била е архитектурна академия, почивна база, хотел-ресторант…
Кога е възникнал и от кого е построен този манастир може само да се гадае. На мрамора при входа е написано 14 век, но… при изкоп за стълб там бе открит оловен печат от времето на Алексей І Комнин – още от началото на 12 век.
Според едно от писмата на участника в кръстоносния поход рицар Дон Азизо Дел Гренада, през ХІІ век в Бачковския манастир, чийто собственост са били тези земи, е имало мощи на свети Кирик. Това може да е стимулирало изграждането на още един манастир в землището му - обител, посветена на този светец. И тъй като в църквата има вградени доста символи на рицарите и темплиерите, възможно е този манастир да е възникнал именно по това време - времето на Филипополското херцогство, началото на 13 век.
Освен за църковно-религиозна дейност, още през Средновековието този манастир започва масово да се ползва за летен отдих от богатата пловдивска интелигенция. Това е наложило уголемяването му с десетки хотелски стаи за гости и туристи. А на празника на свети Кирик и Юлита се провеждаше събор - така нареченият Воденски събор, който се превръщаше в селищен и районен празник.
Сенчестите места под орехите, габърите и брястовете около близките широки поляни се заемаха още от предния ден - за да имаш хубаво място на събора, трябва някой да е преспал там. Друго си е да можеш да наблюдаваш всичко, което става по поляните и когато пожелаеш, да хвърляш по едно око към ширналата се равнина и Пловдив.
В самия ден отрано тръгваха кервани от коне и магарета. Палеха се огньове, въртяха се шишове и чевермета, димяха скари, разполагаха се трапези... Под величествените орехи ( за съжаление вече ги няма, а поляната е прорязана от асфалтова лента) се опъваха сергии, които заемаха цялото пространство около манастира, обикаляха в два реда поляните и пътя между тях. Правото да се организира цялата тази търговия е отдавано на търг, както се вижда от обявите из старите вестници.
По цял ден стотици детски балончета пищяха със свирките си, гърмяха пистолетите -„тапишници”, а понякога се обаждаха и истински. Въртяха се пружините на грамофони и латерни, дрънкаха китари, надуваха се гайди и кларинети, бумтяха тъпани. От скарите се разнасяше ароматът на кебапите, дълги по цяла педя, както и подвикванията на кебапчиите.
В манастирската магерница наготвяха големи казани - раздаваше се курбан. При Аязмото по-нагоре - като жертвоприношение за здраве се окачваха на големи ченгели заклани ярета и кози. Този ден бе Великден за доста бедняци и просяци.
На Воденския събор идваха много гости от Пловдив, от Асеновградска, Първомайска, Чирпанска и други съседни околии, та и от доста по-далечни места. Надвечер по поляните се виеха по две-три хора едновременно. Младежи играеха спортни игри, организираха се народни борби, провеждаха се танцови забави... Съборът продължаваше до късно след залез слънце, дал възможност за приятна отмора, за много срещи, спомени и запознанства. Чудесно, но… всичко това е вече минало!
През 1981 год. Пловдивската митрополия удовлетвори искането на Съюза на архитектите в България и предостави манастира за реставрация и адаптация. След тригодишна строителна дейност, на 25 септември 1987 г. новоизграденият манастирски комплекс отвори вратите като творческа база на Международна академия по архитектурата. За митрополията остана църквата и един владишки апартамент.
Манастирът бе отново изграден из основи на три етажа с външен вид, подобен на вида, в който е бил до пожара и земетресението от двайсетте години на ХХ век.
Комплексът разполага с шест ателиета с 36 работни места, зала за конференции и симпозиуми с 200 места, ресторант със 120 места, изложбена зала, кафе-бар, жилищни апартаменти и др. Тук се проведоха някои международни прояви като например организираното от Българската федерация по кинология през април 2008 год. международно състезание – шоу на домашни кучета. Комплексът работеше и като тризвезден хотел с 44 хотелски стаи и няколко апартамента.
Едно от основните задължения на Съюза на архитектите в България към този паметник на културата, поради политическите промени и стеклите се обстоятелства, остана неизпълнено. Реставрацията на църквата бе започната и замразена още в самото начало.
През 2008 г. новият пловдивски владика – митрополит Николай заведе дело за цялостното и безусловно връщане на манастира на Пловдивската митрополия. Мотивите бяха, че вече комплексът не се ползва по предназначение като творческа база на Съюза на архитектите, както би трябвало да бъде според договора от 1982 г. След двегодишни съдебни спорове, Окръжният съд присъди манастира за собственост на Пловдивската митрополия.
Съюзът на архитектите в България обаче, който според вещите лица е вложил над 13 милиона лева за възстановяване на полуразрушения манастир, обжалва делото. И така – вече няколко години „Св. Кирик“ стои заключен, изброената богата материална база, сградите и покривът започват да се рушат от времето и стареенето. На главната порта виси заключен един голям катанец и напразно идват почти ежедневно коли от близки и далечни места, та чак и от чужбина.
А не можеше ли успоредно със съдебните дела да работи поне църквата в средата на манастирския двор? А нямаше ли начин да се променят и подновят договорите и споразуменията?
Например Митрополията да ползва половината от манастирските сгради, а другата половина да остане база на Съюза на архитектите. И едните, и другите можеха да ги ползват като почивни станции – така както са се ползвали от векове! Примери за съвместни ползвания и подобни съчетания има колкото щеш!
Можеше да озаглавя този материал и „Манастирът на съдебните дела“. Защото от началото на 20 век и до днес малко са годините, в които този манастир да не е обект на съдебни дела или самият той да не е водил такива. Бил е заключван и в други години, и в други периоди, но съвсем за кратко.
Гръцката патриаршия е водила дела за правото на собственост върху него от 1906 година та чак до 1930-а, когато Международният съд го отсъжда на България. Но през този четвърт век там е действало и Богословско училище, имало е и руски и български монаси и половината сгради са се ползвали от курортисти. На портата не е висял катанец като сега.
За тайните, които крие манастирската църква и районът на манастира, може да се напише цяла книга. Интересът към този трети по големина в България манастир както от любопитни посетители, така и от специалисти-изследователи от страната и чужбина, е изключително голям. Защото това е уникално място, в което се преплитат и съществуват едновременно символи на няколко религии и стилове от няколко архитектури.
В църквата ще видите вградени мраморни еврейски шестоъгълни звезди, средновековни розетки на тамплиерите, рицарски кръстове с осем ъгъла, обърнати петолъчки – символи на сатаната, гръцки надписи и светци, българския светец Иван Рилски, и…, и… Градежът на църквата и манастирските сгради пък е уникално съчетание на средновековната българска, византийска и грузинско-арменска архитектура.
Престъпление е всичко това да пустее и се руши! Призовавам държавните и църковни органи от регионално и национално ниво за спешна намеса и премахване на катанеца!
