В утрото на страшните ракети СС-23 в България

Автор: Симеон Балевски, офицер от запаса

Знам, че други висши военни и специалисти са писали и пишат по въпросите, свързани с някогашната ни военна мощ и слава. Като обикновен редови офицер, аз искам да разкажа за онова, което им е убягвало от погледите. Това е така, защото те не са го видели с очите си, били са или твърде млади, или просто не са слизали там,  където някога се обучаваха ракетчиците.

Най-напред искам да кажа, че през 1961 г. ракетите СС-23 още не бяха на въоръжение в Българската народна армия, а вероятно и в Съветската армия. Тогава на въоръжение бяха оперативно-тактическите ракети 8К11. За времето си те бяха модерни, помня, че имаха далекобойност 270 км и с добра точност.
В началото на 60-те години на миналия век бях назначен за зам.-командир на Първи ракетен дивизион, с командир подполковник Таньо Вълчанов от гр. Каблешково, с когото се познавахме още от военното училище.

Ракетната бригада, в състава на която беше 1-ви ракетен дивизион, току-що беше сформирана в гр. Самоков. След като се представих на ръководството, започнах да изпълнявам поставените ми от него задачи, но още не бях видял тези мощни ракети, които се охраняваха в строго секретния парк. Все още нямах специален пропуск за там, но командирът на дивизиона на свой риск ме въведе в него и ми показа тези чудовища, завити с брезенти и разположени върху стартовите агрегати (верижни машини). Ракетите бяха пристигнали преди няколко дни на гара Костенец от СССР и под строга охрана бяха докарани през нощта в Самоков. Всички пътища вляво и вдясно от техния маршрут са били затворени.

Заедно с ракетната техника бяха пристигнали и няколко съветски ракетчици, с командир подп. Чернишов. Този офицер, когото лично познавам, е участвал в Отечествената война от нейното начало до самия й край.
Беше дошъл тук със своята съпруга, с която са воювали в един и същ артилерийски полк, и той често ни разказваше колко красива и смела девойка е била тя.
Съветските военни имаха задачата отблизо да запознаят нашите войници със сложната бойна техника и работата с нея. Трябва да кажа, че те безкористно и всеотдайно изпълняваха своите задачи.

Нашите армейци до един също бяха прекрасни момчета. Военните окръжия бяха изпратили в ракетната бригада все среднисти, много от тях с отлични характеристики. Между тях имаше синове на зам.-министри, какъвто бе синът на зам.-министъра на МВР Григор Шопов, който беше много съзнателен, ученолюбив и дисциплиниран войник. Такива бяха и всички останали и с тях се работеше лесно.

Ракетната бригада се посещаваше често от командващия ракетните войски и артилерията на БНА ген.-майор Мицо Гетовски от с. Борован, Врачанско. Най-младият генерал в БНА, едва 48-годишен, който се ползваше с голям авторитет и уважение сред подчинените.
Силно впечатление ми правеше честото присъствие на съветския генерал-лейтенант Надисев, мъж на около 60 години, висок и слаб. И в най-големите студове той потропваше с ботушите и с часове наблюдаваше в студената букса (специална сграда 10/10 м, височина 15 м), в която се водеха тренировките на екипажите,  и накрая  правеше оценка.

Ние, офицерите от дивизиона, отработвахме вместо войниците всички номера (длъжности) при подготовката на ракетите за стрелба; аз изпълнявах № 4. Когато изправяхме ракетата във вертикално положение, ген. Надисев ни правеше забележки, че действаме бавно и че допускаме грешки.
Когато разговарях с него, все ми се струваше, че мирише на барутен дим. Това е така, защото от началото на войната през 1941 г. до 1945 г. той пък е бил командир на артилерийски полк и е участвал в битката за Берлин.

Така с упорит, денонощен труд целият личен състав на дивизиона се готвеше за първия ракетен пуск на ракетата 8К11. Пускът се проведе в края на юни 1963 г. на територията на ракетен полигон в СССР. Резултатът от стрелбата е бил отличен, но за нея ще разкажат офицерите, които имаха късмета да присъстват на място и са още между живите. За съжаление, аз не бях на това голямо събитие.
След няколко години нашата армия беше превъоръжена с нови, по-модерни оперативно-тактически ракети СС-23. Те бяха с далекобойност от 480 км, с по-голяма точност и подвижност.

Ракетното изделие лежеше вече не върху верижния стартов агрегат, а върху дълъг модерен и мощен четириостен автомобил. С голяма гордост можем да кажем, че тези ракети, както и още около 15 ракетни дивизиона, бяха сигурна защита срещу евентуални нарушители на нашите граници.

След 1989 г., при демокрацията, родоостъпниците и американски слуги с такава стръв се нахвърлиха върху ракетната техника, че под чуждестранно ръководство тя бе нарязана и унищожена. Както беше ликвидирана почти цялата ни армия, а останалата ни бойна техника - самолети, кораби, танкове за милиарди, закупени от СССР чрез износ на продукция, предимно селскостопанската, беше пратена на бунището.
В същото време Турция разполага с 600-хилядна армия, с много и модерни самолети и ракети. Гърция и тя има силна 220-хилядна армия. Правя това сравнение с южните ни съседки, за да стане още по-ясно къде сме в момента ние.

Никой досега не потърси отговорност от президенти, премиери, министри на отбраната, от Димитър Луджев и всички след него за тежкото престъпление, което те извършиха по отношение на армията ни, срещу интересите на България. За тези техни деяния много малко се говори, с което не мога да се примиря.

Нашите генерали имат немалка вина за онова, което стана с българската армия и унищожаването на повечето наши ракети, които бяха верен щит за защитата на отечеството. Те, в лицето на висшето командване, гледаха на всичко безмълвно, без никакъв протест и опит да се спре това безумие. Пазеха си пенсиите, апартаментите и вилите. Никъде не се чу техният глас.
Не се опълчиха срещу предателите, така, както направиха стотици офицери и генерали от турската армия срещу правителството на Ердоган. Много от тези хора днес още са в затворите на Турция.


В категории: Горещи новини