Далчев, когото комунистите обрекоха на живот в нищета

Автор: Камен Колев

Беше мразовит януарски ден, пукаше се камъкът от студ. На неприлична дистанция около гроба в околовръст се бяха наредили униформени и цивилни милиционери. За да не вземе някой да държи реч или да заридае повече от необходимото.“ Така журналистът Иван Матанов си спомня погребението на големия български поет Атанас Далчев, уважаван и почитан навън и пренебрегван у нас приживе.

Тази година се навършват 110 г. от рождението на големия български есеист, поет и творец. Роден е в Солун на 12 юни 1904 г. в семейството на юриста от Кукуш Христо Далчев и Виктория Дишмова от Прилеп. Той е второто от общо пет деца в семейството. Брат му Любомир е прочут наш скулптор. Баща му работи като адвокат и като учител по турски в солунската гимназия "Кирил и Методий". Предложен е за представител в Османския парламент на Серска област от групата на Яне Сандански.

През същата 1908 г. семейството се изселва в Цариград, където бъдещият поет се записва в местното българско училище. Заради Балканската война фамилията отново се връща в Солун. През 1913 г. бащата е изтеглен с нашите войски в България, а Виктория с петте си деца заминава за Дедеагач.
На следващата година семейството се установява в София, където Атанас записва Първа мъжка гимназия с класически профил. По-късно се записва да учи философия в Софийския университет. Но първото си стихотворение - „Залези“, написва още през 1921 г. и го публикува в ученическия вестник „Фар“.

Серия стихове публикува във „Вестник за жената“, следващите му творби са отпечатани в сп. „Хиперион“. Сътрудничи на сп. „Демократически преглед“ и в. „Изток“.
Издава първата си книга „Мост“ през 1923 г. в съавторство с Георги Караиванов и Димитър Панталеев. А първият му самостоятелен сборник, озаглавен „Прозорец“, излиза от печат три години по-късно, когато поетът е на 22 години.

„Отзивите за нея бяха повече, отколкото написаното вътре“, спомня си поетът години по-късно. С излизането на книгата критиката вижда подходяща жертва, която да обвини в предметност и минимализъм. Далчев обаче издържа на острите рецензии и продължава да пише рафинираната си поезия.
Нестандартните му текстове постепенно намират своето място в литературата. По същото време се заема с издаването на вестник „Стрелец“ заедно със съавторите си Светослав Минков, Константин Гълъбов и Чавдар Мутафов. Така е поставено началото на литературния кръг „Стрелец“.

Жени се за Анастасия Атанасова през 1939 г. Двамата имат четири деца - Мария, Христо, Виктория и Райна. През следващите близо 50 години той не спира да работи - издава книги, стихосбирки, сборници, превежда белетристика и стихове от испански, френски, немски, италиански и руски. След като завършва Софийския университет, без да знае, че е болен от малария, заминава за Франция. Там, през 1930 г. издава стихосбирката “Париж”. Седем години по-късно вече преподава български език в българското училище в Цариград.
Само 6 месеца по-късно той е прокуден от турските власти, които му забраняват да преподава родния си език и той е принуден да се върне в София.

Става учител по български и инспектор на прогимназиите в столицата, като продължава да пише и превежда. Книгите му предизвикват огромен интерес. Ненавършил и 35 години, Далчев е обявен за явление в литературата, с подчертан собствен стил. През 1943 г. семейството е поставено на изпитание - въздушните бомбардировки над София разрушават половината от къщата на Далчеви. Така фамилията се изселва в Лясковец. До края на 1947 г. Далчев оглавява отдел "Обществено възпитание" към Министерството на информацията и изкуствата. Започва реорганизация на ведомството и така той остава без работа. Междувременно, подобно на много други интелектуалци, Далчев е заклеймен като "буржоазен" поет.

Четенето на книгите му било равностойно на опълчване срещу комунистическата партия и народа. Начинът му на писане бил наречен "далчевизъм" и бил обявен за опасен. Така той е напълно изолиран и е принуден да превежда денонощно, за да издържа многодетното си семейство.

Останали без дом, всички, заедно с майката на Анастасия, се налага да живеят в една стаичка. Оцелявали благодарение на милостинята от Съюза на българските писатели, които му отпускали канчета с храна. Далчев бил отритнат дори от най-близките си приятели, които той подпомагал всячески преди 1944 г. Сега те пишели хвалебствени и "правилни" за партийната линия текстове и жънели успехи и никой от тях не опитал да защити големия поет пред управляващите.

„Изглежда, и тая година, въпреки всичките ми тичания, усилия и молби, аз ще прекарам в развалините. Никой - нито свои, нито чужди - не се съжали над мен. Види се, толкоз ме ценят. Затова веднъж на едни комплименти на Грубешлиева аз й казах, че не се сърдя, когато ме отминават, но побеснявам, когато ме хвалят. Ако действително аз ставам за нещо, защо тогава ме изоставиха толкова време да се измъчвам?“, пише той с горчивина на 26 януари 1960 г.

Най-сетне получава покана да работи в списание "Пламъче" на мястото на Радой Ралин. Превеждат негови избрани съчинения на руски език.
В този период - края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, той създава разкошните си „Фрагменти“. Те обаче още повече озлобяват социалистическата критика.
Васил Колевски, например, пише: „Аз не зная как биха прозвучали на литературно четене пред работниците на Баташкия водносилов път миниатюрите на Далчев.“

Така публикуването на фрагментите било ограничено и те били отпечатани едва през 1967 г. Много преди да бъде реабилитиран и обявен за народен деятел на културата през 1978 г.,  Атанас Далчев е удостоен с Хердеровата награда на Виенския университет.
Четири години преди смъртта си получава „Знак почета“ - орден на Президиума на Върховния съвет на СССР, който му е връчен за приноса му в популяризацията на руската и съветска литература в България. А по случай 70-годишния му юбилей държавата го удостоява с орден „Народна република България“ – III степен.

Година преди да почине пише последното си стихотворение. То е посветено на Иван Симеонов и се казва „Художникът и вятърът“. За духа на поета в последните му дни, разказва в един от спомените си неговата дъщеря Виктория: „Баща ми постъпи в болница. Беше януари 1978 г. Попадна в една стая с турчин и млад българин, оставил крака си в Анадола. Тогава тировете затъваха в преспите през студените зими без връзка със света. Много млади шофьори загубваха здравето си по пътищата към арабския свят. В онези години на такива случаи не се даваше гласност. Баща ми се сприятели с хората от болничната стая. Разказвал приказки…

След няколко дни състоянието на баща ми се влоши, но той отказа да отиде в Правителствена болница, за да не обиди лекарите. Пък и за да вдъхва кураж на новите си приятели. Когато отидох на свиждане, той ме помоли: „Направи една баклава да почерпя хората тук… Турчинът ще се зарадва, има много болки… пък и младият човек, пропътувал толкова километри в Турция…” Направих баклавата. След още два дена баща ми почина.
Заварих турчина и младия шофьор да плачат пред операционната. Те се бяха влюбили в стария поет, разказвач на турски приказки, и истински жалеха за него, като за баща…

Младият мъж продължи часове наред да се подпира на патерицата пред стаята. Изпрати докрай близкия си вече човек…На следващия ден на шкафчето до празното легло намерих само часовника на баща ми и… преполовената баклава. Оттогава не правя баклава.“
„Верен на традицията на голямата българска литература, Атанас Далчев прекара целия си живот в тясна и най-плодотворна връзка със съкровищницата на световната поезия и литература. Той беше един от най-добрите преводачи, които България някога е имала. Отворете стария превод на Монтен, издание на библиотека “Безсмъртни мисли”, и вие ще почувствате българския еквивалент на френската реч.

Пренебрегвайки идеологическите норми и конюнктурни изисквания, Атанас Далчев отстояваше любовта си към автори и произведения като с това допринасяше много за духовното образование на българските читатели. Чудни са преводите му на Шарл Бодлер, на Фридрих Хьолдерлин, Марина Цветаева и други. Във връзка с тенденциозната неграмотност на някои днешни български писатели, той веднъж отбеляза: „Най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко”. Това пише в свое есе Георги Марков, прочетено по „Дойче веле” дни след смъртта на поета на 17 януари 1978 г.

Факт е, че загрижен за прехранването на многобройната си челяд, той прави много повече преводи, отколкото да създава стихове. Пише поезия само когато не може да не пренесе красивите фрази върху белия лист. И когато го питали защо пише толкова малко стихотворения, той отговарял: „Защото пиша само най-добрите.“


В категории: Горещи новини