Гледах като хипнотизиран феерията от звуци и гледки на сцената и гърлото ми подскачаше. Знаех, че дори да ревна на глас и със сълзи, едва ли някой ще ми обърне внимание, около мен вреше смес от радост, любов и адреналин с много високо октаново число. Музикантите се раздаваха като за последно, а толкова познатите мелодии влизаха у мен необработени от очите, ушите и мозъка, а направо в сърцето. И го стискаха и пускаха ритмично.
Дори не куфеех, не потрепвах с глава. Стоях там, сред хилядите си рок братя и сестри, а из главата ми със страшна скорост препускаха хиляди мисли.
Абитуриентският ми бал. Каня съученичка на баладата, която мислех, че отдавна ми е втръснала от въртене по всякакви видове и категории дискотеки и клубове. Влизам в казармата с повтаряната стотици пъти тяхна композиция, онази, за обратното преброяване. Стоим с приятел от нашия курс пред заместник-директора на училището с наведени глави. А той ни обяснява, че слушането на такава музика е „прозападна пропаганда, ясно ли ви е на вас двамата, про-за-пад-на про-па-ган-да!” Отиваме на мач, където зловещ местен старшина каратист къса значките („капачки” от левче, купени от Мишо Поляка) направо от яките на дънковите ни якета и това страшно ни унижава, но не смеем да му кажем копче. За да не изядем някоя балтия зад врата, този биеше наистина.
Така беше, биеха. Виждал съм с очите си. Пред бившата зала „Изгрев” ние, хлапетата, се бутахме напред, защото отвориха вратите. А вътре ни чакаха „Щурците”. След няколко злобни крясъка „спрете са, вашта мама!” дебелакът с фуражка измъкна дългата палка от пресована гума и няколко момчета после ходиха седмица сини. А едно момиче се напика, уцели го по рамото много силно.
Ходя от доста време на много по-големи концерти от този и винаги тълпата се бута напред, към входа. Не съм виждал някой да е пострадал, а никой не бие никого. Даже съм бил свидетел как един фен пада по очи в лудото пого (особен „танц”, в който публиката обикаля в кръг и участниците се блъсват едни в други). Веднага страшно едър тип го хвана и изправи на крака. „Туй ако беше в чалга, батко, щяха да ме сгазят като стадо биволи”, беше коментарът на падналия.
Но не за бой, чалга и подобни гадости си мислех тогава, по средата на стадиона, докато шведите от сцената звучаха така, както и преди тридесет години (само с малко повече бръчки и по някой и друг килограм в повече, но никак не много).
Радвах се на децата около мен. Крещящи от удоволствие, гордо и щастливо изпружили в небето характерната „рогата ръка”.
Мислено поздравявах татковците, вдигнали „на конче” още по-малките деца. Защото дребосъците ще пораснат точно такива, каквито ние, аз и техните бащи и майки, искахме – свободни хора, влюбени в истинската музика и истинския живот.
Граждани, на които червивите управляващи няма да имат смелостта да обясняват всичко в бъдеще време и ще се страхуват да ги лъжат в очите. Българи, които ще отказват гръмко да преглъщат ежедневната помия от екрана, представяна за политика, обществен живот, музика, изкуство, шоу и още каквото се сетите. Горещо вярвам, че ще бъде така.
Когато имаш такива спомени от най-ранно детство, няма как да пораснеш безкритичен страхливец, готов да се върже на всякаква чалга. Ако растейки слушаш песни за летящи в небето орли, смели мъже, красиви жени, добри и лоши магьосници, няма начин като възрастен да харесаш мазен плужек от телевизора, който през целия си живот е работил само в политиката, манекенка на тъпотията с найлонови цици или дебел педераст с боядисана в бяло брада.
Мислех си и друго. Как всички мечтаехме точно това. Как се кълняхме в свободата, за която в тази нощ пееха шведите (и останалите преди и след тях), а точно когато трябваше да докажем, че сме го искали искрено, наведохме глави, отстъпихме и оставихме предишната мръсна пяна, която ни късаше значките, режеше косите и чупеше крилете, да промени цвета си и да продължи да ни дави.
Чудех се, дали ако бяхме видели и чули навремето тези наши герои, щяхме да пораснем такива, каквито сме сега. Едва ли. Но тогавашният „развит социализъм” се страхуваше като дявол от тамян от свободни хора със собствено мнение. Които не понасят да им пробутват скопена естрада и научен комунизъм с претенции за достоверност.
Между другото, днешната „пазарна демокрация” се страхува от точно същия тип човек. Ето го отговорът на въпроса защо управлението продължава да е тъпо, мизерно и единствената му цел е всеки българин да бъде смачкан по всякакъв начин – в болницата, пред гишето, пред телевизора, с изчезнала кола, разбита къща, в края на месеца, когато взима заплата.
Позволили сме да стигнем дотук. Всички ние, които тази вечер бяхме изпълнили стадиона с вяра, усмивки и добра енергия. Но и всички вие, които не бяхте с нас.
Ние не видяхме шведите (и тези преди и след тях) навреме. Затова имаме някакво, мъничко право да се оправдаваме – бяха виновни тиквениците, обсебили властта с каскети на главите и злоба в сърцата. Ако продължаваме да плуваме по вълните на отчаянието и унило да сълзим, че от нас нищо не зависи, някое от хлапетата, за които почти се разплаках онази нощ, под звездите на Каварна, след време ще пише същите редове, които прочетохте дотук. Е, може би по-хубаво формулирани.
Не говоря само за рокендрол. Изобщо не само.
