За усилните, но благословени първи мои литературни години


За усилните, но благословени първи мои литературни години
Писателят Орлин Василев (вляво) открива литературния талант на Николай Хайтов още през 50-те години на миналия век. Двамата са приятели и в живота
30 Юни 2014, Понеделник


София през тези години ме привличаше главно с антикварните книжарнички, където аз, дори по време на най-голямата оскъдица, се отбивах да купя някоя стара книга.


Привличаше ме и шкембеджийницата на бул.“Граф Игнатиев“ със забележителната си шерден чорба, както и особената писателска среда, в която Орлин лека-полека ме въвеждаше. Самият той беше ми извънредно интересен. Импулсивен, понякога безцеремонен, но винаги остроумен и оригинален. Беше ми казал, ако искам да се ползвам от неговата компания, да го придружавам в Борисовата градина, преименувана в Парк на свободата, където редовно излизаше да „тича“. Само че не в тръст, а с бърза крачка. Носеше се като вятър, аз – подире му. Тичането беше още тогава на мода.

През пролетта на 1956 година Орлин пое един курс за млади писатели и ме пробута  мене в него като „слушател“. Заниманията се водеха в една от стоите на втория етаж в сградата на ул.“А. Кънчев“ 5, вече освободена от в.“Работническо дело“, за да се нанесе там Съюзът на писателите със своите литературни издания. Сред курсантите бяха току-що прочулият се с романа „За свободата“ Стефан Дичев, обиграният очеркист Васил Чендов, Йовко Киров, Виктор Барух, Любен Дилов и други десетина, все млади надежди.

Под ръководството на Орлин се разглеждаха творби на всеки от нас, главно очерци, есета и разкази. Орлин беше много взискателен, дори язвителен и кандидатите да им се разглеждат произведенията оредяваха все повече и повече. 
Спомням си Васил Чендов чете веднъж свой очерк, в който имаше израза „красивите кооперативни сгради“. Орлин го спря и го накара да обясни какво означава изразът „красива сграда“. Чендов се обърка.

- Красива.... значи хубава...
- А „хубава“?... Обясни ми, накарай ме да си я представя тая твоя красавица! - заяде го Орлин – На тези тука, десетина твои колеги, дето ти слушат очерка и ти гледат сеира, ако възложим всеки да каже как си представлява „Красивата“ ти сграда, ще се получат десетки различни описания и нито едно няма да съвпада с твоята представа. Думите „хубава“, „красива“, мои млади писатели, нищо не означават. Забравете ги тези думи, употребявайте такива, че да може читателят веднага да си представи онова, което му казвате! Кажете му сградата висока ли е, или ниска, с керемиден покрив ли е, или с каменни плочи, голяма, малка, опикана или измазана, варосана или боядисана и т.н., и т.н.

Горкият Чендов ту червенееше, ту бледнееше. Но всички до един разбраха азбучната истина, че без образно мислене и образен език няма белетристика, проза, поезия.
Само веднъж се провали Орлин в своите лекции – когато към условията да е един писател истински, включи на първо място, да е изчел и Маркс, и Енгелс, и целия Ленин, и Сталин. Като приключи лекцията си, аз тръгнах да го изпратя и останали сами, го попитах (вече бяхме на ти):

- Орлине, кой от двамата наши разказвачи мислиш за по-добър – Йовков или Елин Пелин?
- И двамата си ги бива. Мъчно е да се сравняват кой е „по“, то е все едно да обсъждаме теменужката ли е по-ароматична или кокичето. Много са талантливи – добави Орлин.
- А ти смяташ ли, че някой от двамата е прочел томовете на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, реди да пропише?

Орлин ме изгледа свирепичко:
- Не, разбира се, но ако ги бяха чели, написаното от тях щеше да е и повече, и по-хубаво.
- Би ли казал същото, да речем, за Мопасан или за Шекспир, който се е родил преди Енгелс, Ленин и Сталин?
- Защо не?
- Не си ли кривиш душицата?
- Хайта, Хайтааа – засмя се от сърце Орлин – имаме задачи – ако и ти беше Шекспир или Мопасан, нямаше да те карам да четеш Ленин и Сталин, ама не си.

- Откъде знаеш? - подкарах и аз в неговия стил.
Орлин се покашли, помисли и отвърна вече по-кротко:
- На такъв един писателски курс не може да не се препоръча четенето на Ленин и Сталин. Няма да се пренапънеш, ако се престрашиш и ти да ги прегледаш. За останалото може да си и прав. По-важното е, че мозъчето ти комай се размърда.

Другото по-важно, което се случи през усилната, но плодовита за мен 1956 година, бе, че на 27 август условната присъда от 1 година затвор, колкото Самоковският околийски съд беше постановил, в резултат на третото поред обжалване на делото ми, бе отменена от Софийския окръжен съд под председателството на съдията Каранфилов.

На 16 ноември аз се нанесох да живея в полузавършената ми нова къща на Редута, а на 27 ноември излезе в „Литературен фронт“ първият ми разказ „Митовата жалба“, обнародван с парафа на големия разказвач Емилиян Станев. Тогава за пръв път се запознах с тоя забележителен човек. Всъщност той не си беше в кабинета, когато му занесох разказа на третия етаж в сградата на „А. Кънчев 5”,  затова изтичах до по-горния етаж, където работеше главният критик на вестника Веселин Йосифов. Давам му разказа, прочита го Йосифов и отсича:

- Че е разказ – разказ е, тлъста кокошка е, но си е още с перушината. Вземи си го, смъкни перушината с още една редакция и – давай!
Вземам си разказа и както го стискам в ръка и слизам по стълбите, ето го насреща Емилиян Станев. Беше в настроение, видя ръкописа в ръката ми, досети се, че може да е нещо за печат и ме запита кого търся.
Отговорих му, че търся него, да предложа един разказ за вестника, но понеже го е нямало, съм отскочил при Йосифов.

Ела! - подръпна ме за ръкава Емилиян и ме поведе към своя кабинет. Седна на стола и посегна да поеме ръкописа от ръцете ми.
Седни! - изкомандва той и зачете.
- Четеше бавно, не бързаше, върна се дори на една от прочетените страници нещо да сравни и продължи. Като свърши, погледна ме в упор и каза:
- Бива го, Ще го разпиша! - Извади самописката, написа едно едро „За печат“ и се подписа.

Облегна се на стола и попита:
- Какво ти рече Йосифов?
- Рече ми, че е кокошка, но си е още с перата... Да съм я доскубал.
- Като е толкова голям редактор, защо не го доскубе той – това му е работата. Важното е, че има кокошка! Свободен си и ако нещо друго напишеш – аз съм тук, не си губи времето на горния етаж!

По-късно се посближихме с Емилиян, но до по-гъста дружба не стигнахме и причината беше ето каква.
Срещаме се веднъж в кафето на писателите и водим разговор за „Козият рог“, за разказа (филмът не бе още направен).
- Ти си късметлия човек! - казва Емилиян – Попаднал си на много оригинален сюжет, втори като него няма, което рядко се случва. Сюжетите обикновено се повтарят, особено любовните. Пет-шест са схемичките, едно триъгълниче и – толкоз. А „Козият рог“ е чиста вода ненапита.

Има хляб за повест, за роман, а ти си го заврял в четири странички. Да напишеш една повест, слушай ме, докато не ти го е някой откраднал.
Сговорихме се да се видим, той предложи да е у дома му, на вилата, и определихме задаващата се неделя, също и часа.

Идва неделята, обличаме се с Жени, но се позамаяхме с един телефонен разговор и рекох да позвъня на Емилиян, да го предупредя, че малко ще позакъснеем. Попадам на Надежда, съпругата му, която някак смутено ми обясни, че Емилиян не й е казал за някакво гостуване у тях и че отишъл на разходка. „Все пак елата с Жени, той ще се върне“ - покани ме тя.
Не отидохме, разбира се. Долових, че е забравил, не бе го направил нарочно, но ми някак изстина желанието да се завирам в този поразглезен от кандидат-приятели човек.

Сега съжалявам, че се отдръпнах, защото беше интересен събеседник и можеше от него много да се научи. Дори когато не разказваше кой знае каква история. Имаше понякога необичайни хрумвания. Когато се разбра, че Левчев увеличава числото на Управителния съвет на СБП от 20 на 60 души и си назначи 7 зам. Председатели, Емилиян Станев оповести, че ако изберат него за председател, той ще разтовари Съюза от голямото количество графомани по следния начин: самият Емилиян щял да седне на председателското кресло със заредено с парцали чифте.

Тръпчева – секретарката, щяла да вика един по един членовете на Съюза и кой както се покаже на вратата, Емилиян щял да пука в него с чифтето. Той не се съмняваше, че повечето щели да побегнат и никога повече да не помислят за Съюза. Петима-шестимата храбреци, за които предполагаше, че ще издържат на изпитанието, щял всичките да назначи в Управителния съвет, за да няма сръдни и ежби кой да е начело.

Говореше това и сам показваше как ще се прицелва в появилите се на вратата му кандидати за писатели.
- Баам! Бам! - с другата цев, ако появилият се прояви упорство като Иван Мартинов, да речем, Боян Балабанов и т.н. или бай Хаим Бенадов.

Имаше вариант пушката да бъде заредена не с парцали, а с кал. Казваха, че заради тези му „антиписателски настроения“ никога неговата кандидатура за председател на СБП не бе се появила, макар  да ходеше от време на време на лов с Пенчо Кубадински, а и с Живков, и да бе член на партията. Но това не беше вярно. Истинската причина да не бъде нито веднъж предложен за председател на Съюза беше, че той проявяваше опасна самостоятелност.

Свидетел станах веднъж на неговото „своеглавие“, на тържественото събрание в Народния театър по случай  40-годишнината от деветомайската победа над Хитлерова Германия. Елитът на София и България бе събран по този повод. Най-цветистото от интелектуалната върхушка. Емилиян беше на третия ред. Доклад за победата четеше комай сам посланикът на съветското посолство. Чете, каквото чете, наближи краят, но за участието на България в тази война и за жертвите, които даде тя в боевете срещу германците – ни дума. Скръцна по едно време столът на Емилиян, той рязко се изправи и с леко изпъчени гърди тръгна към вратата. В настъпилата пълна тишина стъпките му отзвучаха. Изчезна и се не върна.

Поспогледаха се седящите в президиума, но бе късно за каквото и да било действие или противодействие.
Веднага след това Емилиян изчезна и от залата на Народното събрание. Той ли не пожела да се появи, или пък го „отклониха“, не мога да кажа, но това зрелище го изгледах с очите си.

Тъжно завърши живота си Емилиян в Правителствената болница, опериран, както се твърди, без да е било необходимо. Още по-тягостно беше погребението му. И как всичко бе изпипано. Положен бе ковчегът му в Народния театър за всенародно поклонение, приготвени бяха необходимите речи. Но стеклите се на поклонението писатели бяха повечето радостни. Аз чаках на една пейка в градинката пред Народния театър Станислав Сивриев, та имах възможност да наблюдавам тази необикновена сцена.

Весели, усмихнати, по двама, по трима стичаха се колегите Емилиянови, сред тях и първите му приятели, като че отиваха на сватба. Те – делящите приживе мегдан с него за първото място в българската проза. Чувството, че дъбът е повален, им действаше като балсам.
Разбира се, знаех, че писателите си завиждат, че плетат интриги един за друг, тайно се боричкат и клепят, но не съм допущал, че това може да се отнася и до покойниците. Тогава се убедих, че завистта нашенска е безгранична.

* Откъс от едноименната книга на Николай Хайтов


В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки