Не на царската стипендия, а на неизвестната днес Надя Ковачева дължи кариерата си оперният ас
Автор: Борис Цветанов
Великите творци са имали и велики странности – Толстой е отричал Шекспир, Вазов – Пенчо Славейков... Списъкът е безкраен. За Борис Христов биографът на българските оперни звезди Марин Бончев споменава срамежливо, че не е обичал да говори за други певци. Всъщност изобщо не е говорил. За себе си е приел оценката, че е първи след Шаляпин, а за другите – те са всички останали.
Скандални и още помнещи се са отношенията му с Мария Калас по време на репетиции – в оперните среди ги оценили като вечните българо-гръцки войни...
Има обаче една световна звезда в операта, за която Борис Христов винаги е говорил с преклонение, изпитвал е уважение и неземна любов. „Знае я цял свят. Велика певица, велика българка!" Надя Ковачева (1901-1988).
Тя е малко позната днес дори на специалистите. Но за способностите й говори красноречиво един факт: на Ла Скала от 1936 г., когато българката приключва певческата си кариера, до днес не е поставяна опера, в която тя е пяла, за да не се смъква нивото...
През споменатата 1936 г. Надя Ковачева приключва кариерата си на оперна певица, след като сключва брак с граф Микеле Фиандака. Той е от стар консервативен аристократичен род, известен от десети век, дал на Италия дипломати, държавници и един папа – Пий Десети (1903-1914).
Самият Микеле Фиандака е дипломат от кариерата – бил е посланик в СССР, Египет, Франция, Аржентина. Но условието Надя да стане контеса, е да се откаже от музиката.
През 1941 г. графът влиза в спор с Мусолини и напуска дипломацията. Отваря в дома си в Рим салон за изящни изкуства, разбира се, без музиката... Освен жилище в столицата, Фиандака има огромно имение и замък в Агриженто, Сицилия, с 20 000 декара, лозя, маслини, портокали, винени изби...
Това е Надя Ковачева – контеса Фиандака, когато с царска стипендия в Рим пристига Борис Христов след благословия от цар Борис ІІІ, останал впечатлен от гласа му. Биографите не пропускат този факт, но не вникват вътре в него.
Бъдещият знаменит бас идва във Вечния град през май 1943 г. Обучението му започва през есента. Тогава царят вече е починал, а Мусолини – свален от власт. Царската стипендия увисва във въздуха.
Състудентите на нашия певец нямат неговия глас, но пък знаят за музикалното изкуство неща, които професионалният юрист и любител певец няма и представа. Задържа го да не се върне в София само момичето, с което дружи от години – Пенка Касабова, сестра на Гео Милев. Това обаче е недостатъчно.
И се случва чудото
Джулиета Симионато, примата, заела мястото на Надя Ковачева в Миланската скала, го чува как пее, проучва кой е и отива при контеса Фиандака. Има един твой сънародник, с глас на бог, но шанс – нищожен, обяснява й тя.
И тогава Надя Ковачева взема под крило младия гласовит българин. Не й е лесно. Тя е млада майка, с дете (Мария – Пия) на годинка. Но отваря дома си за Борис Христов и му дава възможност да разучава първите си партии. Облечен като граф с дрехи на Микеле Фиандака, той изнася концерти. И най-сетне графинята го представя на диригента, с когото е работила най-дълго – Тулио Серафини, който по това време е директор на Ла Скала.
Така от дома на графиня Фиандака започва големият път на Борис Христов.
И като в добрите стари приказки ще мине време и… самият той ще спаси контеса Фиандака.
Това е история за голямото сърце на великия бас.
През 1955 г. почива Микеле Фиандака. Вероятно не без помощта на братята си, които започват битка за унищожаване на българката. В замъка в Агриженто се появяват "призраци", а по-късно и труп, за който се пуска слух, че бил на любовника й. Един ден Надя Фиандака просто изчезва.
Минава време и близък на графа я открива – затворена от братята в психиатрия. Уведомена е сестра й Дора Велкова, която пристига веднага от София, но нищо не може да помогне. Братята действат, закриляни от местната мафия.
Спасяването на контесата
Дора търси помощта на Борис Христов. Но силите са неравни.
Тогава певецът се обръща към Иван Михайлов, живеещ под чуждо име някъде в Италия. През 1945 г. той го е спасил от гнева на проф. Александър Цанков, когато и тримата са във Виена.
Иван Михайлов също търси начин да спаси контесата. Праща шифрована грама до стария си приятел Никола Гешев във Вашингтон. Пристига веднага. Запознавайки се с историята, изпраща лична грама до Алън Дълес с две молби: да му уреди в Неапол среща с най-големия мафиот на всички времена – Лъки Лучано, и да бъдат изпратени в Рим тримата най-големи експерти по психиатрия, на които ще се плати добре. Срещата е уредена тутакси. Цялата тази история е доста любопитна, но засега ще избегнем подробностите.
Гешев четка Лучано, че е от благородното общество "Онората сочиета" – Дружество на честта. А той му е длъжник. Преди 16 години си е затворил очите, въпреки че е бил в течение на замисъла Хитлер да бъде убит в София, когато пристигне на 1 март 1941 г. Лучано се покланя и заключава: "Да вкарат една дама в лудницата, за да заграбят имот! Това не са хора!" И взема необходимите мерки.
Местната мафия не може да се опълчи на боса на босовете. Братята остават сами. Поема ги местният полицейски шеф.
В същото време в психиатрията, в която е затворена графиня Фиандака, пристигат световни светила, които оформят официалния документ, че контеса Надя Фиандака никога не е имала и няма психически проблеми.
Тридесет години по-късно научилият драмата на нашата сънародничка руски режисьор Николай Машченко ще поиска от Марин Бончев да направи сценарий за филм, който той да заснеме, при все че „животът й е достоен филм за Дамяни или Фелини!"
В кинолентата, разбира се, важни кадри щяха да бъдат отделени и за човека с голямо сърце Борис Христов.
Идеята обаче остава неосъществена.
В средата на 80-те години на миналия век Борис Христов открива в Рим Българска академия за изкуство и култура. Красивото здание в национален български стил е построено върху терен на ул. „Мадона ди Кампилио” 6, закупен от прославения певец. В него на 22 юни 1986 г. се състои последният концерт на световноизвестния бас.
За съжаление последната воля на Борис Христов – с колекцията от негови лични вещи, сценични костюми, партитури, снимки, ценни книги и пр. да бъде създадена експозиция в софийския му дом на ул. „Самуил” 43, така и не е изпълнена. Заради необяснимото бездействие и незаинтересованост на българското министерство на културата, което три години не отговаря на писмата, изпратени му от вдовицата на баса Франка де Рензис, тя се принуждава да дари безценната колекция на лондонския „Ковънт гардън”.
