„Не мога, мамо, вече да гледам теглилата в отечеството ни” – казва Георги Дражев и повежда въстаниците в неравната борба
Автор: Денка Илиева
Денят е 23 април 1873 г. Гергьовден е (по стар стил, б. р.). В голямата къща на ямболския търговец Дражо х. Георгиев е весело и оживено. Посрещат се гости – Георги, големият син на дядо Дражо, е поканил приятели по случай именния си ден.
Но някак странна е тазгодишната веселба – поканени са все мъже и една особена възбуда се чете по лицата на всички. Тук са Никола п.Иванов, Захарий Величков, Атанас Кратунов, Жеко Андреев, Иван Белев – хора, известни на ямболии с буйния си и непокорен нрав, с родолюбието и смелостта си.
Отбрани са вината, отлични са и мезетата, които жените поднасят на гостите, но не яденето и пиенето е събрало тук тези хора. Една сладка мисъл опива умовете и сърцата им, една дума вълнува гърдите: Свобода!
Най-сетне Ставри, по-малкият брат на Георги, заключва портите – дошъл е и последният от поканените. В стаята изведнъж става тихо и от мястото си се изправя Захарий Величков.
Гласът му е плътен и развълнуван: „Братя, време е да мрем за отечеството. Нека си подадем ръка и всички задружно, когато дойде часът, да въстанем и смажем нашия тиранин. Ние сме потомци на страшния Крум, нас ни е кърмила майка българка и в жилите ни тече българска кръв”.
След него скачат на крака и другите. Възторгът е всеобщ. И волята е една – да се мре! За свободата на отечеството!
Жеко Андреев предлага да се изгради революционен комитет. „Този, братя, е най-подходящият момент, сега, когато сме се събрали всички тук заедно...” – отбелязва той.
Предложението се приема единодушно. За председател е избран Георги Дражев.
Година преди това той се е срещал с Левски в Сливен, запознал се е от него с плана на предстоящата бунтовническа акция.
Този едър и красив мъж, с пъстри очи и буйна коса, е душата и сърцето на ямболските бунтовници. Отлично обучен на „талим”, смел и съобразителен, страшно обичащ свободата, той съвсем млад се отдава на революционна дейност. Сърцето му е пълно с един блян и един е девизът в неговия живот: „Българско царство, свободна България”.
Той е един от участниците при изгонването на гръцкия владика от Ямбол и заедно с баща си, дядо Дражо, е арестуван. Спомага и за революционизирането на много млади хора от града край Тунджа.
В къщата на родителите му е също така здраво вграден революционният дух – юначната баба Дражевица не се плаши да приучва всяко едно от децата си на непокорство и безстрашие. И ето нейният първороден Георги тръгва да се бие с турците, съпроводен от думите й: „Иди, чедо, иди, мила рожбо, да смажем нашия душманин, стига вече черни почерняхме от тия върли изедници”.
Това става на 2 май 1876 г., когато ямболските въстаници отиват да се присъединят към четата на Стоил войвода в Сливенския Балкан. А месеци преди това Ямбол е живял в
истински кипеж и надежда.
С комитетски пари е закупено оръжие – пушки, чифтета, револвери, саби и касатури, скъпо и прескъпо е доставян барут чак от Одрин. Жени и деца приготвят фишеци, пече се пексимет. На тайни места по къщите са складирани калпаци и навуща, шият се въстанически дрехи.
Учителката Тининка Георгакева и Радка Белева шият знамето. От едната страна върху зеления плат с жълта и бяла сърма е извезан лъв с корона, отгоре надпис „Свобода или смърт”. От другата страна се четат думите „Ямболци, да измрем за отечеството”. И дата – 1876 година.
Настава часът. С буен глас Георги отвръща на майчините думи: „Не мога, мамо, не мога вече да гледам теглилата в отечеството ни. Бог ще даде, мамо, свободни дни и за България”.
След което повежда групата въстаници. С него е и брат му Ставри. Знамето носи Жеко Андреев.
Внушителна е картината на раздялата и на останалите въстаници с близките им. Всеки знае, че отива на явна смърт, но нито една сълза няма в очите, погледите им са изпълнени с решителност. Взимат си последно сбогом и четата поема в нощта.
След неуспеха на въстанието и разтурянето на четата на Стоил войвода Георги Дражев, тежко ранен на две места, изнемощял от глад и студ следствие дългото скитане из снежния и ветровит Балкан заедно с оцелелите въстаници, е заловен и откаран в Нова Загора.
Когато бричката, с която го водят, навлиза в двора на затвора, той забелязва зад един от прозорците баща си и двамата си братя Ставри и Бельо. Махва с ръка за поздрав и извиква: „Няма нищо, българинът за свободата си той знае да мре. Скоро тези читаци ще видят на мястото, където сега е забучена главата на дядо Стоил, да се развява българско знаме с лъв”.
След четири дни Георги Дражев е проводен в Одрин и представян пред мезлиша, председателстван от валията. Отговорите му са дръзки и смели: „Аз се бих и след мене ще излязат нови сили да се борят с вас, докато България се освободи”. Само една е молбата му: „Съгражданите ми не осъждайте, единствено аз съм виновен за всичко”.
Осъден е на смърт чрез обесване.
Горда е кончината на юнака, както е горд и животът му. В един и същи ден, от двете страни на моста над Тунджа, увисват две бесилки – едната на Георги Дражев, другата на Жеко Андреев. И ето повеждат двамата бунтовници към моста. С красив и силен глас Георги Дражев подема песен:
Чуй ме, мамо, чуй ме
песен кат ти пея.
Не жали ме, мамо,
не плачи за мене
турци кат ме бесят.
Скоро тези читаци
оттук ще избягат.
Българинът мъжки с пушка
и с меч в ръка тях ще изгони!
Бърза денят. На изток небето е алено и разжарено. Скоро ще изгрее слънцето, ще прогони с лъчите си последните остатъци от нощта. Но очите на героите не ще могат да срещнат светлината му...
С горда и величествена усмивка Георги Дражев се изправя пред бесилката, ръката му сама надява въжето на шията и гласът му отеква мощно:
- Боже, възкреси България! Смърт на поганците.
И увисва на бесилото пред смаяните погледи на събраните наоколо турци.
Денят е 28 юни 1876 година. Петровден.
Изведнъж градът се залива с камбанен звън. Бият камбаните на трите ямболски църкви и славят християнския празник.
Бележка на редакцията: Днес едно от ямболските села – Дражево, носи името на председателя на Ямболския революционен комитет по време на Априлското въстание. Това става с указ № 45 на Народното събрание от 8 февруари 1950 г. В центъра на населеното място има издигнат и паметник на героя.
