Ако Данте беше жив, щеше да ни обяви за първенци на огнената геена
Автор: Стефан Солаков
Полковник от военновъздушните сили на натовска България тържествено ограмотява невръстна репортерка, наблягайки на военните ни подвизи преди стотина години. Запитан за сегашното състояние на армията, изведнъж се превръща в партиен секретар от времето на бай Тошо и злобно се озъбва срещу всички днешни „критикари, хвърлящи кал“ върху авторитета на българската войска. Само два дни по-късно е Гергьовден, празник на храбростта и нашето славно войнство. Което в настоящия момент едва превишава 20 хил. професионални бойци, двайсетина все още движещи се танка и няколко допотопни летателни машини.
Празничната утрин е облачна и това е основателна причина над военния парад да прелети само един (?!) хеликоптер, способен да се сражава в условията на ниска облачност.
Сладкодумният полковник го нямаше, за да ни разкаже за героичния подвиг на летците, успели да вдигнат във въздуха единствения хеликоптер, с който бихме посрещнали вражеските армади, дръзнали да нападнат великата, според него, българска армия.
Вероятно вече се е любувал на генералските пагони, с които предния ден президентът Плевнелиев награди една сюрия храбри български фуражки, обитаващи бездънните коридори на софийските щабове и на Военното ни министерство. Армията може да се топи, но генералитетът напротив – скоро на 200 бойци ще се пада по един генерал. В това отношение вероятно ще излезем начело сред всички партньори в НАТО, а и главнокомандващият няма да се черви, когато ни критикуват за изоставането от модерните критерии на Алианса.
Впрочем, тази светла личност, която преди три години Бойко Борисов постави начело на държавата, напоследък кипи от енергия и го раздава като най-яростен противник на руския тиранин Путин.
Подскачайки като боен петел в мексиканско риалити шоу, господин Плевнелиев мрачно ни предупреждава да се готвим за война с Москва като за целта настоява правителството незабавно да закупи нови бойни самолети, способни да си съперничат с руските ескадрили.
Помним как преди две години лично държавният глава рекламираше пред Президентството известна марка американски автомобили и не се съмняваме, че вездесъщите комисиони вече му нашепват накъде да потегли извора на ръководената от него държава. Не случихме на президент, но за търговеца Плевнелиев времената са славни и доходоносни.
Неговото вице Маргарита очевидно ревнува своя началник, който като истински Гинко Пружинко снове из висшите коридори на властта и се опитва да обсеби дейността на парламента и правителството. Заяде го заради юридическия му екип, лишен от елементарна компетентност и творящ всекидневни безумия в трудния диалог с останалите власти.
За разлика от Плевнелиев госпожа Попова го дава по-патриотично, дори преминава тънката червена линия и вече се катери по хълма на умерения национализъм. С тези хитринки тя очевидно подсказва където трябва, че при особен случай би могла да ритне столчето на „любимеца“ на Обама и на английската кралица и да поведе българския народ към нови и незнайни хоризонти. Думам ти Бойко, сещай се Путин! Шегичка...
Друга видна дама от политическия казан на българската преизподня е госпожа Меглена Кунева – позавехналото брюкселско бижу, което се опитва да заблести отново на ревера на т. нар. Ренегаторски блок, събрал изхвърлените отломки на отдавна потъналия кораб на националната ни десница.
На предизборна обиколка, популярна сред нашия народ с поговорката „Където не ги сееш, там никнат“, изисканата червено-синя дама се разсърди на селяните в Розово, които изгониха група бежанци, натрапени им от нахалните български власти.
Според многопартийката Меги не било „кон ил фо“ жителите на селище с името на розата да гонят представители на Сирия и Дамаск, откъдето това красиво и уханно цвете се е прехвърлило у нас и е дало името не само на селото, но и на цялата долина.
Романтично, нали? А това, че хората в Розово мизерстват и едва ли ги интересува „пътят на розата“, слабо вълнува групата на охолстващите кандидати за розови сънища с брюкселски заплати.
На госпожа Кунева ще съобщим неприятната вест, че евродепутат с нейното име вероятно ще има, но той ще бъде излъчен в Гърция, където съименничката й Костадинка Кунева е кандидат на радикалната лява партия СИРИЗА. Наградена е с тази номинация заради борбената й роля в защитата, а не против правата на местното население.
Селяните от Розово си спечелиха и друг един виден душманин. Джеймс Бонд Кошлуков се закани да ги съди до дупка за нарушаване човешките права на настанилите се в селото бежанци.
Ищецът бате Емо, популярен най-вече като Сузи Дългото бедро в Старозагорския затвор, навремето беше изведен от България от агента на ЦРУ Сол Полански и няколко години мъчен да завърши каквито и да е науки в университета в Санта Барбара. Накрая, отчаяни от неговата невъзприемчивост, го върнаха в България, където от няколко години изпълнява дребни поръчки на Компанията.
Пренася нелегално свързочна техника за сръбските бунтовници срещу режима на Милошевич или пък се гъбарка по една банкерска телевизия с червените правителства, които не пускат властта, въпреки усилията на неговите началници в Лангли.
На същия този борец за човешки права на нелегалните бойци от антидържавната сирийска армия, спонсорирана от ЦРУ, искам да разкажа една доста поучителна история.
Там, където той не успя да получи мечтаната диплома, а именно в красивата Санта Барбара, властва едно неписано правило. Богатите щатски пенсионери, които се оттеглят на топло край бреговете на Флорида, хич, ама хич не обичат някой да им разваля спокойствието и да натрапва присъствието си в района на луксозните им поселища.
Свидетели разказват, че всеки пришълец, който стигне до охранителните бариери, любезно е съветван да се разкара колкото може по-бързо. Особено ако е цветнокож и опърпан търсач на работа и препитание.
Така че там „политологът“ Емо Пазарджишки ще намери много по-богати баровци за съдене, отколкото да се опитва да вземе „на босите цървулите“ из нашенските мизерстващи села.
Телевизията, в която се подвизава юнак Сузи, роди един убиец. Не мислете, че става въпрос за виртуално престъпление, съвсем не! Видният отвсякъде Карбовски преди седмица нападна с камера и микрофон един монах от Троянския манастир и с настойчивостта на надзирател в нацистки концлагер го изнудваше да си признае, че е хомосексуалист.
Нещастният архимандрит отчаяно отричаше гнусните внушения на един изперкал сбърканяк, чиято перверзна страст непрекъснато го тласка в клоаката на човешкото нещастие. Проститутки, джуджета, изроди и педерасти постоянно върлуват из болното съзнание на този набеден журналист, изпитващ удоволствие да се гаври не само с бедните несретници, но и с наивните телевизионни зрители.
Едно малко съобщение преди дни едва си проби път в столичен всекидневник. Монахът, който бе нападнат от Карбовски и от двама представители на една профашистка партия, скоропостижно е предал Бого дух, очевидно отвратен както от овцедушните миряни, така и от престъпните представители на т. нар. „четвърта власт“.
Дописвайки този текст, гледам сърцераздирателен филм по БНТ, посветен на годишнината от гибелта на илинденския апостол Гоце Делчев. Освен за неговата храброст и за великите му послания към Майка България, в лентата се изброяват и многобройните предателства, съпътстващи героичната история на Гоце.
Оплакваме неговите кости, изнесени от България и подарени на Скопие под натиска на сталинския Коминтерн. И точно в този момент се сетих, че само преди дни гръцки полицаи арестуваха няколко български патриоти, опитващи се да поднесат цветя на лобното място на войводата Делчев.
Ни дума, а още повече пък коментар нито по БНТ, нито от Външното ни министерство. Сакън да не развалим спокойствието на гръцките ни партньори в НАТО и ЕС. Какво повече да говорим!
Големият италиански класик Данте Алигиери е описал своите фантазии за човешкия Ад, без да подозира, че векове по-късно ние, българите, ще станем нещо като водещ шифър за разгадаване на главните механизми на огнената геена. А именно за състоянието и управлението на българския казан в това последно ООД след края на земния ни път. Там, където борбата сред нашите сънародници продължава и в задгробния им живот.
Ако Данте бе живял днес, трудно би се въздържал да не разкаже за модерните измерения на това пламтящо сборище, където орисията българска успешно ни поставя на най-високия и безсмъртен пиедестал на човешката простотия, прехвърлила границите и на безмълвния Космос, за който отдавна мечтае Соломон Паси, един от ревностните пазачи на българския казан в Ада.
