Една от въдворените в превърнатия в лагер манастир „Св. Кирик“ край Асеновград е легендарната Султана Рачо Петрова
Автор: Никола Филипов
Месеци наред се рових из държавните и църковни архиви за написването на история на манастира „Свети Кирик“ край Асеновград. Тъкмо приключих проучването на периода, в който манастирът е бил концлагер, и ме впечатли статия в претендиращия тогава за най-правдив вестник „Демокрация“. Тя ме убеждаваше, че такива концлагери не е имало и че това било комунистическа измислица. Е, да, официалното им име е звучало по-иначе – „Селище „Държавна сигурност“?!
Разлиствах списъците на въдворените, получавали храна в последните няколко месеца преди 9 септември 1944 г. Използвайки този метод, разбрах, че писателите Марко Марчевски и Младен Исаев са вече освободени, но откриването на други известни имена показа, че не съм си губил времето напразно.
Първата заповед на полицаите в новия концлагер била в срок от 24 часа всички да бъдат остригани нула номер. Поради липса на подходящ обект наоколо, било наредено въдворените да строят шосе от манастира до село Горни Воден. Относно жилищните условия Жак Натан пише: „. . .в „Свети Кирик” стаите бяха малки и не особено приветливи. Тук бяхме натъпкани по 10-15 души в стая, а в някои стаи и по 20-25 души. Лежахме на нарове и всеки от нас разполагаше с по 30-40 см място за спане и за отмора след работа”.
През пролетта на 1944 тук са докарани и жени - концлагеристки. На 22 март е записана първата от тях - Цвета Николова Велева. На 30 юни броят им достига 99. Голяма част от въдворените в манастира „Св. Кирик” са от териториите на Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Има сръбски, гръцки и турски имена. Сред женските имена в съхранените списъци четем: Султана Рачо Петрова, Надежда Сава Гановска, Димитрина Аврамова Стоянова и други известни на обществеността интелектуалки.
Като свое откритие бих посочил именно името на бившата съпруга на генерал Рачо Петров – Султана Рачо Петрова. Тя е най-възрастната концлагеристка – вече е на 74 години и макар че ходи с бастунче, на два пъти е местена между концлагерите „Свети Кирик“ и „Гонда вода”. Когато четях името й, просто не вярвах на очите си. Нима и тя е била комунистка?! В това едва ли някой може да я обвини!
Естествено е по време на комунистическия режим името й да е пренебрегвано в публикациите. Но се учудвам, че и в преиздадените през 1991 г. от БАН нейни мемоари фактът, че е била концлагеристка, случайно или нарочно, продължава да не се отбелязва в биографията й.
„Мъча се да разбера какво е моето престъпление! Комунисти не познавам, болшевики в живота си не съм виждала…“ – пише тя в своите спомени за периода, когато ежедневно в продължение на шест месеца полицията прави обиски в жилището й. И продължава: „Или само затова, защото открито се възмущавах от убийствата, аз бях престъпница!“
Полицията й конфискува всичката литература по македонския въпрос. Вземат й и личните писма от Тодор Александров уж само за преглед, но повече не й ги връщат.
Излиза, че в тези концлагери или селища „Държавна сигурност“ са въдворявани не само комунисти и хора с леви убеждения, както е общоприето да се мисли. Всеки по-известен гражданин, всеки човек с някакво влияние сред обществеността, който е изявил несъгласие с официалната политика на правителството, е могъл да бъде там!
Когато човек се запознае подробно с биографията на тази жена и прочете нейните книги със спомени, у него възниква въпросът: Кой кому е длъжен за кариерата и известността?!. Резервиран съм към утвърдилото се мнение, че Султана е станала известна покрай съпруга си Рачо Петров. Българинът рядко е признателен или както самата Султана е обичала да казва: „За българин рядко ще се чуе добра оценка от друг българин..."
Коя е Султана Петрова? Тя е правнучка на един от най-големите богаташи по българските земи – търновския търговец Хаджи Минчо. Нейният баща, доктор Пантелей Хаджиминчович, е завършил медицина в Париж и е един от основателите и първи директор на Александровската болница в София. Майка й е също от известна стара фамилия от Жеравна.
Султана е родена през 1869 г. (по някои данни 1868 г., според други – 1870 г.) в Тулча, Румъния, където по това време живеят родителите й. Майка й обаче умира на 27-годишна възраст. Поради което като малка, още преди Освобождението, баща й я праща да се учи и възпитава в Кралския френски пансион в Букурещ.
Там Султана свири на пиано, изучава оперно пеене, с лекота овладява френски и немски… Със своята умствена и певческа надареност тя привлича вниманието на румънската кралица Кармен Силва и става нейна любимка. Нейно Величество иска да я прати в Париж да изучава музикално изкуство на кралски разноски. Но баща й от патриотични подбуди решава да се преместят в освободена България и през лятото на 1885 г. се заселват в столицата й София.
Разочарованието на вече 16-годишната Султана от тази нова столица е дълбоко и отчайващо. В сравнение с тогавашния Букурещ, и дори в сравнение с Тулча, според спомените й, София все още наподобява едно мръсно и кално село. А по своя интелект, по своите маниери, изградени в Кралския френски колеж, тя далеч е надскочила софийските си съвременнички.
Впечатлил я обаче един мустакат младеж, който се возил в каляската редом с княз Александър Батемберг. Младежът се оказва новоназначеният началник-щаб на армията Рачо Петров. Той също я забелязва и скоро силно се влюбва в нея. Защото в София други такива европейски дами няма.
Именно Султана утвърждава равноправието между половете в България, на което равноправие се учудват дори английските депутати Чарлз и Ноел Бъкстон и пред Английския парламент докладват, че българите са изпреварили англичаните в това отношение.
След запознанството и срещите си със Султана Рачо Петров вече не може да спи. Влюбен до уши, скоро отива у дома на доктора да иска ръката й. Но… доктор Минчевич отрязва желанието му: “Мойта Султанка е глезена, ти нямаш дори покрив, за да я подслониш, какво ще й предложиш?”. Защото Рачо е бил син на най-обикновен шуменски кръчмар.
Любовта усилва амбициите на Рачо и на бойното поле мисълта му по неземната фея ежедневно го окриля. Заради победата в Сръбско-българската война той е награден с 60 000 гроша, с които купува чифлик с къща в Белово. Вече има какво да предложи и къде да подслони Султанка. Тогава докторът скланя да даде дъщеря си за негова съпруга. Годежът обаче се проточва и в отсъствие на баща си Султана пристава на любимия си. Венчават се на 27 юли 1886 г.
Като еманципирана българка, Султана често урежда сбирки на политическия и културен елит в София. По примера на Симеон Радев, с когото е в приятелски отношения, тя издава ценни мемоари за времето на Балканските войни и първата четвърт на ХХ в. Книгите й поразяват със своята хуманност, толерантност и родолюбиe. Четейки ги, разбираш, че Султана в много случаи се оказва по-мъдра и по-далновидна от министрите и генералите на своето време. През 1928 г. първи том от мемоарите й излиза и на френски език. Сетне издава и книга, посветена на Стефан Стамболов, с когото също е била в приятелски отношения и често си е пила кафето с жена му Поликсена.
Султана Петрова е най-ухажваната и най-одумваната жена от софийския хайлайф през първата половина на ХХ в. Тъй като знае и няколко езика, тя успява да обвърже в приятелски отношения почти всички дипломати. Всяка вечер бива канена, а покрай нея и съпругът й Рачо Петров, на разни балове, чествания, приеми, юбилеи и партита. Част от останалите софийски дами, особено премиершите, й завиждат, защото не са обект на подобно внимание и уважение.
Във Военния клуб на бала по случай сватбата на княза Султана танцува с всички, които я канят. Княз Фердинанд заговаря красивата съпруга на своя генерал и тя сяда на канапето до него. Рачо веднага я дърпа за ръката с думите: „Тръгваме си веднага!". На съпругата на генерала журналистите и клюкарките приписват любовни авантюри не само с княз/цар Фердинанд, но и с много посланици, министри и генерали. Вероятно истината обаче е друга.
След развода си тя е имала връзка само с френския журналист Людовик Нодо, с когото живее около две години. Набедената за голяма любовница е обичала да флиртува, но не и да навлиза в интимни отношения. Познанствата си е използвала за патриотични дела.
Наследница на огромни владения в Добруджа, недвижимости в Тулча, Търново и другаде, тя подпомага финансово Тодор Александров и ВМРО в дейността им за освобождение на Македония. По нареждане на княз Фердинанд, благодарение на усилията и чара си, събира в кратко време огромни финансови помощи за руските войници в Руско-японската война и през 1905 г. оборудва полева болница в Далечния изток. По време на Балканските войни е на фронта – пряко отдава силите си за спасяване на ранени български войници из полевите болници.
През април 1944 г. Султана е въдворена в концлагера "Гонда вода" и скоро след това е преместена в лагера при манастира „Свети Кирик“. Нищо че е на 74 години и се подпира на бастунче, важното е да е далеч от света, за да не влияе с думите и действията си. Като причина се смята дъщеря й Влада Карастоянова, която от радио Би Би Си заклеймява съюза на България с хитлеристка Германия.
След 9 септември наследниците на Султана и Рачо Петрови са пратени в Белово за шест години, а домът им на ул. “Хан Крум“ е национализиран. Там са настанявани едно след друго семействата на заслужили партизани и общественици.
Синът й Благой Петров, който е бил офицер във военното разузнаване, през 1947 г. пък е заточен за две години в лагера Куциян. Един от внуците й - инженер Рачо Петров, бе зам.- министър в правителството на Филип Димитров.
През последните си години Султана живее с една своя слугиня в собствен дом на ул. “Денкоглу“ в София. Въпреки напредналите си години, тя остава докрай онази светска дама, онази интелектуалка, след която човек не би могъл да не се обърне и загледа. Умира през 1946 г.
