Навършват се 170 години от началото на българския периодичен печат, поставено от списание „Любословие“
Автор: Борис Цветанов
Април се изниза и нито един от неизброимите у нас вестници и списания не обели зъб, че в този месец преди 170 години се е появило първото българско периодично издание „Любословие". Константин Фотинов е неговият издател, той е основоположникът на българската преса и истински подвиг е, че изданието излиза редовно всеки месец в продължение на две години.
Фотинов е бил един от най-образованите българи, владее чужди езици, кореспондент е на френски вестници, в които печата патриотични статии по „българските работи в Турско". Списанието е дори илюстровано, нещо не толкова често срещано дори в страни, в които печатът е от векове.
Още в първия брой Фотинов заявява, че „от должност и полза человеческая" се е захванал с „Любословие" и че човекът е получил дар слово лично от Бога. Замисля издаването на вестник с работно заглавие „Лист любословни, повестни и торжищни" и за целта пристига в Цариград, но нелепа смърт осуетява намерението му.
Ако Фотинов е запалил огъня, то истинският му поддръжник години наред е Иван Богоров. През 1846 година в Лайпциг (наричан у нас Липиска) той започва издаването на „Български народен известник", който още от третия брой е преименуван в гордо звучащото „Български орел" – „известник граждански, търговски и книжевен".
Още тогава Богоров строго определя, че вестникът ще се списва на „чист народен език" и за такъв ще се бори през целия си живот. Съдържанието на изданието според него трябва да носи на читателя граждански известия отвсякъде, да има описания на чужди страни, да поучава търговците, да разработва въпросите на образованието. Доста любопитно е, че дори в това първо утро на българския печат Богоров не пропуска и голямото значение на „развлекателната страна" - онова, което сега се нарича масово четиво. И - разбира се - литература и хумор.
През 1948 г. той, заедно със забравения вече патриот и енциклопедист Александър Екзарх, слага началото на един от най-продължително време излизалите вестници от преди Освобождението „Цариградски вестник".
По онова време закон за печата в Турция не е имало. Учредяването на издание е ставало с един ферман, а пътят към него е преминавал през подаръци и подкупи. Всичко това Богоров и Екзарх го правят успешно и получават зелена улица. Отначало Богоров имал само букви, нареждал вестника по страници и пренасял готовите форми до друга печатница.
Веднаж формите се изсипали, буквите се разпилели на улицата и тогава с последните си пари купува печатна машина. Богоров е истински човек вселена - големи са му заслугите за българския език, ние и досега без да знаем ползваме в ежедневието стотици измислени от него приятно звучащи български думи. Негова „рожба” са „голямото добро утро", както сам нарича „Академичен български речник", но успява да издаде само един том. Той е първият географ, преводач е на най-популярните световноизвестни книги, но преди всичко си остава журналист и участва в учредяването и списването на дузина други вестници и списания.
Властта се страхува от словото му и през 1875 г. дори закрива вестник „Турция" само защото той започва да му сътрудничи. До Освобождението излизат с различна продължителност 86 периодични издания, почти всички патриотични. Думата „Българско" често присъства в самите заглавия. Драган Данков дава наименование на вестника си „България", а Ботев – „Нова България".
„Мълчанието би било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народа и отечеството си. И в името на тази любов... ние подаваме ръката си на секи от тия патриоти на духа. За интереса на общата цел ние оставяме настрана всякакви лични страсти" – пише Ботев в брой първи на вестника си „Знаме", излязъл през 1874 г.
Това е достатъчно за тъжния извод, че нов Ботев ни е нужен сега и че анатемата на изучаване на неговата публицистика в училище е само част от големия заговор срещу големия поет и революционер и България на определени властимащи обръчи и кръгове.
Тия дни по Българското национално радио Румяна Угърчинска, разследващ журналист (живееща понастоящем във Франция), писател, преподавател в Института по криминология в Париж, изрече три думи заветни: „Българската журналистика страда". За пореден път отново човек извън страната ни се опита да ни отвори очите за това, че вероятно много повече сме загубили като сме спечелили нещо.
Никога в 170-годишната история на българския печат не се е случвало това, което е най-характерно за вестникарството ни от двайсетина години насам - обслужване на олигархични интереси. Даже в тоталитарно време честните пера съумяваха, дори с цената на уволнения и анатеми, да работят не само за властта, но и за читателя. Днес вестниците, които излизат за читателя, в които "Десант" е флагман, се броят на пръсти. Изданията са вече обикновени търговски дружества.
От 1844 г., та чак до 1989 г. периодиката е била наковалнята, през която са минали мечовете на всички български публицисти, белетристи, поети, общественици и научни работници. Печатът е бил не само люлка на свободата, но и на културата.
Неуморният изследовател на пресата у нас Иван Богданов отбелязва, че "цялата българска литература се зароди и укрепна в колоните на периодичния печат". Допреди двайсетина години именно той беше ковачницата за литератори. Въпреки властта, с езопов език страниците отразяваха живота в цялата му сложност и противоречия. Не е вярно, че преди Десети ноември не е имало гражданско общество - имаше и то се формираше във всеки вестник, особено в задължителния отдел „Писма на читатели".
Моят стар приятел Марко Ганчев казваше: „Ние всичко пишехме в подтекст, а текстът само бе претекст", допълвам го: „Днеска гледам за подтекст, а не виждам даже текст".
Още за първия наш журнал Тодор Бакърджиев
Това издание не се появява изневиделица на народностния ни небосклон. Константин Фотинов от младини проправя пътя за една нова просвета за младежта на поробена България. Учител по призвание с всяко кътче на душата си, той през 1828 година открива частното си училище в Смирна, превръщайки го в огнище на национално-образователно пробуждане, в средище за противопоставяне на асимилаторското гръцко фанариотско духовенство.
Заедно с взаимоучителната метода той въвежда и изучаването на френски език като предмостие за широка европейска култура на възпитаниците си. Този стремеж предопределя и по-обхватно организирано култивизиране на широк възрастов кръг българи. Така у него се появява и идеята за списание „Любословие“, което се превръща в негова най-голяма заслуга и безспорен книжовен подвиг.
Там Константин Фотинов се изявява като добър журналист и темпераментен публицист, като патриот с многостранна култура. Изпод перото му излизат статии по педагогически, исторически, филологически и други проблеми, като например „Понятие на древност славянска“, „Народ и язик“ и др. Специално внимание отделя какви предмети трябва да се изучават, какви са ролята и длъжностите на учителя, нуждата от общонационално българско училище и специални девически училища. И досега статията му „Възобразование женского пола“ предизвиква интерес като хуманен израз на своя автор.
Той е борец срещу консервативните становища на времето, които биват преодолени по-късно от революционно-демократичната програма, прогласена от Каравелов и Ботев.
В списанието намират място четива из областта на географията, земеделието, политическата хроника. „Най-первото просвещение и добропознание на един народ человеческий е училищата и четенето на много различни книги, които могат да просветат вашия ум и разум да познаете първо сами себе си…“ – съветва Фотинов.
