Забравеният днес герой получава първото си бойно кръщение в редовете на предния отряд на ген. Гурко
Автор: Василка Равалиева
Много страдало населението от агите и осяните, които се обявяват против централната власт, а враждите помежду си превръщат в жестоки, кръвопролитни местни войни. В тази обща анархия животът и хомотът на селяните не са били сигурни и те трябвало да грабнат оръжие и да потърсят дружина.
Като отглас от Априлското въстание започват зверствата на башибозуци и черкези – отсечени глави на убити четници се разнасят из градовете и селата със зурни и тъпани за бакшиш. Дунавът влачи трупове. През запустелите чаршии преминават тумби въоръжени тълпи. Селата са се смълчали. Носят се вести за убитите по нивите и пътищата…
На 26 май 1876 г. една тълпа черкези от Тюрк Смил (сега Нова Черна) нападат Старо село „и захванаха да чупят врати и прозорци и що намериха из къщите, усвоиха го“.
С царски манифест на 24 април 1877 г. е обявена Руско-турската война. В нейното навечерие много българи от Тутракан и околните села пожелават да се влеят в редовете на Опълчението. Пред българското общество в румънския град Олтеница се явяват около 150 души, които настояват да бъдат въоръжени, за да вземат участие във войната срещу турците.
В епичните боеве през Руско-турската война при Шипка, Шейново и Стара Загора се сражават редом с руските воини и неколцина опълченци от с. Старо село. Един от тях е фотографиран на общоселското хоро на селския мегдан, а снимката е от 1892 г.
Другият, за когото знаем повече, е Атанас Иванов – Комитата. За него ми разказа неговият внук – осемдесетгодишният Асен Русанов. За своя дядо (баща на майка му) той знаеше, че още преди войната е ходил по селата да подбужда хората за борба, а зверствата, извършени по време на Априлското въстание, още повече разтърсват неспокойната му душа.
Дотяга му и кърската работа под турския щик и меч. За друга, свободна земя жадува душата му. „Стига си скитал! – подвиквала младата му булка Доца. – Ще те убият”.
Но Атанасовото сърце не мирясвало. Ходенето из околните села продължило. Често той наобикалял и до Русе. През 1875-76 г. не се прибрал в родното си село Юпер, Разградско. Любовта му към поробеното отечество го подтиквала към революционна дейност. За него се говорило из цялата околност, а турците започнали да го наричат Комитата.
На 5 май 1877 г. Атанас оставил младата си булка с две малки деца и постъпил в предния отряд на генерал Гурко, в състава на който влизало и Българското опълчение. За три дни отрядът бил във Велико Търново и освободил старата българска столица.
За тези боеве офицерът Кисьов пише: „Те, българите, целуваха ръцете на офицерите и засипваха с цветя конниците“.
Разузнаването донася на генерал Гурко, че Шипченският проход е укрепен и пазен от значителни турски сили. На път към него командването на турския отряд два пъти си служи с измама и нанася значителни загуби на руския пълководец. Ето защо на 19 юли 1877 г. през нощта отрядът на Гурко се оттегля към Карлово и изоставя прохода. Тук нашият опълченец получава първото си бойно кръщение, което е отбелязано в свидетелството му „за проявена храброст и добро поведение“.
Срещу неприятелските войски във военните походи при отбраната на Шипка от 9 до 15 август Атанас е ранен, но и контузен продължава да се сражава храбро. За това страшно време той разказва: „Ужасни боеве бяха. По руски и турски трупове газихме...“.
Опълченецът взима участие и в боевете при Стара Загора, а на 28 юли в Пловдив е награден със сребърен медал, свидетелство за храброст и 40 дка нива.
Когато България вече е свободна, Атанас е отново при семейството си. Но поборникът се налага да промени селището си, за да се прикрие от врагове и преследвачи. Прави си къща в двора на общинския съвет и си отваря бакалница, но продължава да е трън в очите на турците.
„Този човек ще си отвръща на нас и трябва да го премахнем“ – заканват се по негов адрес.
През 1886 г. на Заговезни Атанас излиза по-рано от бакалницата, за да обиколи приятелите си из селските кръчми. Няколко турци го преследват до собствения му дом, вмъкват го в обора и започват да го измъчват, за да им покаже парите си. Взимат едно гърне с малкото събрани от него златни монети, убиват го, поставят го в седнало положение с калпака на рамото, а пушката му насочена към гърдите. После започват да подкопават къщата му, за да направят обира, но жена му ги усеща, грабва пистолета и изпраща два изстрела през прозореца. Изплашени, още същата нощ турците се прехвърлят с лодки в Румъния.
Страшно е за младата жена да остане в селото. Тя се омъжва за староселеца Георги Стоянов Коев, с когото заживява с двете си дъщери. Голямата щерка на опълченеца – Тодорица, която е майка на Асен Русанов (внука на опълченеца, който разказва спомените за него), доживява в Старо село 84-годишна възраст, а другата – Петрана, умира през 1973 г. в румънския град Олтеница, където забягва със семейството си при окупацията през 1912-13 година.
Трябва да се отбележи, че през целия период на турското робство и след него с. Старо село е в състава на Тутраканската каза, Русенска област.
