Тополите, възпети от “Щурците” в песента “Среща”, се ,,редят край реката” в парка на южния град
Автор: Христо Христов
Реката и тополите, възпети в една от най-известните песни на „Щурците” – „Среща”, всъщност растат в Хасково, а не, както мнозина предполагат, се извисяват край софийската Перловска река или Марица. Тези легендарни дървета и до днес вълнуват романтичните дущи. Но малцина знаят, че нито стихотворението, нито песента може би щяха да съществуват, ако не бе един млад унгарец на име Гюла и неговият баща – българинът Марин.
В началото на 80-те години на ХІХ век невръстният Гюла е осиновен в Будапеща от прочутия килифаревски градинар Марин Пенчев и жена му Магдалина. В унгарската столица българинът учи за пепинер. През 1884 г. той се завръща в родината със семейството си, като синът му вече носи името Георги.
Манол взима участие в създаването на Борисовата градина. След това получава предложение от местната управа на Хасково да се заеме с новата Градска градина в южния град, която ще стане първия парк там.
През 1892 година ръководството на Общината решава да се благоустрои терена, където земеделските стопани са изхвърляли отпадъците си, а сутрин са изкарвали добитъка си за паша. В началото границите на Градска градина са река Хасковска и днешните ул. “Опълченска” и ул. “Ангел Кънчев”.
Малко по-късно нейният създател заминава за Стара Загора, където работи по създаването на парка “Аязмото”. Синът Гюла, вече български гражданин, продължава започнатото в Хасково дело на своя баща. Той разширява площта на Градската градина на изток и на запад и площта й достига 41 дка.
Засаждат се едроразмерни дървета. Иглолистните видове са пренасяни едно по едно с каруца, за да не се разпадне талигата от тежестта от Беловския балкан, казват историците. Това са екземпляри от бял и черен бор, ела и тис. Широколистните дървета – топола, каталпа, платан са доставяни от близките разсадници. Някои от тези първоначално засадени дървета съществуват и до днес.
Георги Пенчев остава в Хасково до своето пенсиониране. През 1936 г. той и Никола Стоянов построяват и първата оранжерия за производство на цветя.
Цветните фигури и лехи в хасковския парк са били оформяни с голяма фантазия и майсторство. През 1942 г. се прави и разширението на градината. По алеята с тополи се създават цветни арабески, обкантени с подрязан чемшир. В тези цветни композиции през лятото се е изнасяло и бананово дърво.
На братската могила на входа на Градската градина ежегодно се оформяли интересни флорални килими, изобразяващи часовник, колесница, пеперуда и други. Те все още се помнят от възрастните хасковлии.
Така постепенно паркът се превръща в център на културния и светски живот в града – модерно място за срещи, концерти, състезания. В него започват да се организират на с велосипеди за жени. Построен е дансинг, а вечер там свири градският оркестър. Под разклонилите се дървета тукашните жители се срещат и разделят, забавляват се, тъжат и пишат поезия.
През 40-те години на миналия век Градската градина дава подслон на първата в града братска могила, в която са събрани костите на убитите антифашисти от Хасково. През 1948 г. костницата е преместена на хълма Ямача, където се намира и днес.
След 1950 г. Георги Пенчев е наследен от Иван Господинов. Той вече е оставил „зеления си подпис“ в града, създавайки градината пред Централната баня, както и парковете в кварталите „Овчарски“ и „Македонски“.
Постепено животът в Хасково обаче се измества на изток, където се формира съвременния център. Там се заражда типичното за българските градове „стъргало“, което отнема от популярността на градината. Тя остава в западните покрайнини на областния център. Част от великолепната растителност, поддържана с десетилетия, е загубена завинаги. Докато накрай с идването на демокрацията обаянието й е загубено напълно.
Вандали съсипват делото на баща и син Пенчеви и техните последователи. Дълго време паркът се смята за опасно място и хасковлии избягват да ходят там.
Сега Градската градина е възстановена. В нея има обособени кътове за отдих, площадки за деца от 3 до 12 години с пързалки и катерушки, изкуствено езеро, както и сцена с места за посетители на три нива и места за инвалиди.
Когато говорим за озеленяването на Хасково трябва да отделим внимание на станалото през далечната 1962 година. Тогава се извършва и първото преустройство на централния градски площад. Новото зелено строителство е насочено към по-мащабни проекти. По това време са засадени и платаните в пешеходната част. Атракция за града и неговите гости са били екзотичните “живи вази” на площада, високи 2,5 м, изцяло “изградени” с килимни цветя – основно се е използвала алтернантера. Такива по това време е можело да се видят още само в София и Русе.
През 60-те и 70-те години усилено се работи по изграждане на парк “Ямача” и лесопарк “Кенана”, както и залесителния пояс на града.
Интересното в историята на парка е създаването и опазването на растителността. Оказало се е, че дендрологичният проект е неудачен – било е предвидено плитките почви от изветрели варовици да бъдат залесени с акация, червен дъб, ясен и други, а на дълбоките почви залесяването да е с иглолистни висове и най-вече с черен бор.
Благодарение на намесата на местните специалисти Иван Господинов и инж. Веселин Златинов и промяната на дендрологичния проект сега съществува парк “Ямача”, като залесяването му е извършено с дребноразмерни фиданки. Първо е засаден северният склон от Константин Здравков от Лесничейството в Хасково. Като пионери по отношение на залесяване с едроразмерни фиданки, паркостроителите са създали от 50 до 100 м пояс около стадиона. С новата за времето си конструкция те са пренасяли огромните иглолистни дървета с бали от с. Широко поле и с. Стремци . Короните им се оросявали през целия вегетационен период и следствие на ежедневните грижи, полагани за насажденията, не са се прихванали само 5-6 фиданки.
В усилията за осъществяване на качественото прихващане на растителността са участвали работещите във всички хасковски предприятия. Лесопарк “Кенана” е един от най-мащабните проекти, осъществени в областта на озеленяването в Хасково. Той заема площ от 236,6 ха и се намира североизточно от града. С разпореждане на правителството от декември 1953 година са изключени 183,5 ха общинска гора и през февруари 1955 г. те са предадени на “Градини и паркове”. Останалите 53,1 ха са били общинска мера.
Подходът към парка преминава в широка алея, дълга 2,5 км, откриваща близки и далечни перспективи, която води до изкуствено езеро, превърнало се в център на това обществено място. Тук е и ресторант “Кенана”, дело на арх. Маргисо. А отделно, посетителите могат да разгледат тукашния зоокът, да развъртят ракети на тенис кортовете или да приседнат на раздумка с приятели в романтичните кафенета, пръснати из романтичния „Кенана“.
