Учителят Васил Пенчев не може да се примири с бездуховността

Автор: Здравка Христова Снимки: Личен архив

Учителят по химия Васил Пенчев от Златарица е от ония особените емигранти, които трудно можем да разберем. След 15 години в Ангола и Португалия, сам избира да се прибере в родното градче, почти обезлюдено заради икономическата криза и липса на каквато и да е перспектива. 60-годишният мъж казва, че отказът от добрия живот зад граница за него е осъзнато решение, въпреки алтернативите за успешен бизнес и постигнат добър стандарт на живот.
„Почувствах се стар и искам костите ми да останат на бащина земя“, простичко обяснява той завръщането си.

„Трудовата ми история е дълга и започва от 1974 г., когато постъпих като нередовен учител по химия в златаришкото село Разсоха, защото все още не бях завършил висшето си образование в Шумен”, начева разказа си Васил Пенчев.
След 7 години като редови учител, той става и директор на селското школо, което ръководи до 1985 г. Точно тогава излизат и първите държавни програми за работа в чужбина за български учители. Особено търсени са преподавателите по химия, а основните дестинации са Ангола и Мозамбик.

Авантюрист по природа, младият по това време Пенчев изобщо не се замисля и си подава документите. Одобряват го и веднага го записват на 10-месечен интензивен курс по португалски език в Института за чуждестранни студенти в София.
„Избрах Ангола, защото предварителните ми проучвания показаха, че там хората са по-контактни, по-отворени към външния свят. Така тръгнах“, спомня си  първата авантюра в африканската държава Васил Пенчев, тогава 32-годишен.

В южната част на Централна Африка той преподавал португалски език на бъдещи учители по химия. Усърдието му в езика било толкова голямо, че освен органична и неорганична химия, младият преподавател си позволявал да поправя дори правописните грешки на самите португалци, които подготвял за учебните заведения в Ангола.
За живота си в тази страна Васил Пенчев твърди, че е било интересно, създал добри приятелства с кубинци, руснаци и италианци. Договорът му бил за 2 години, но той си го удължил с още една.

„През 1988 г. се прибрах в Златарица. Отново преподавах химия и физика до 1993 г., но в Средното политехническо училище по механизация. След това станах директор на училището до 2001 г. И пак обстоятелствата се стекоха странно, без да ги планирам и почти на шега през ваканцията заминах за Португалия“, казва той за второто гурбетчийство в страната на Магелан.

Този път Пенчев тръгнал, защото обещал на свой приятел да го придружи до Португалия и да му помогне да преодолее езиковата бариера, докато си намери работа.
„Човекът е добър майстор в строителството, одобриха го почти веднага в една частна фирма, предложиха и на мен да поостана за няколко месеца. Първо уж беше един, после станаха пет, десет... И така 12 години.“

Двамата българи се установили в Ещорил, известно туристическо градче на 22 километра от столицата Лисабон. За българите градът има и особено емоционално и историческо значение заради улица, кръстена на българската царица Мария-Луиза, която има и свое имение в района.

Първоначално Пенчев помагал на приятеля си в строителството, но после се ориентирал към почистване на басейни. „По-близко е до образованието ми, мога да си избирам препаратите и зная химическото им въздействие. Измервах киселинност, съдържанието на хлор. В Португалия е много лесно да си основеш малка фирма, затова, вместо да работя за другите, реших да го правя за себе си.“ Така започнал частният му бизнес.

Първите му клиенти били заможни хора, които се отнасяли коректно с труда му и нито веднъж не бавели плащанията, както правят много от новобогаташите в България. Доверието към него било толкова голямо, собствениците на имотите го оставяли да си върши работата дори когато тях ги няма.

Там никой не крие доходи, никой не се опитва да мами данъчните служби, всичко е на светло, няма сива икономика както тук, прави паралел между двете държави Васил Пенчев.
За престоя си на Пиринеите  казва, че най-трудно му било да се научи да мисли по европейски, независимо че се намирал в една от най-бедните страни-членки на ЕС.
„Бяхме в една квартира шестима българи, жилището беше голямо, не бяхме притеснени.

Бутилката ни с газ свърши. Само аз знаех португалски и се обадих по телефона на фирма за доставки. Обясних им адреса и в кое помещение са бутилките. Под едната от тях им оставих парите за услугата, сумата беше малко по-голяма, защото нямах точно пари. През целия ден все си мислех, по български, какво ли се е случило. Едва дочаках да се прибера и видях, че бутилката е подменена, а до нея е оставена фактурата с върнато до стотинка ресто", спомня си учителят.

И той, като много българи, има горчивия опит, че ако някой в чужбина ти забие нож в гърба, това най-вероятно ще е някой сънародник:
„Едни момчета от Бургас имаха проблеми с прибирането им в България. Взех им куфарите, натоварих ги в колата и ги закарах на автогарата, от която тръгва българският автобус. За довиждане си направихме по една снимка и си разменихме координатите.

След два-три месеца през нощта ми звъни телефонът и отсреща ми заявяват, че се обажда младо семейство българи. „Живко от Бургас ни каза, че вие подсигурявате работа и квартири.“ Втрещих се и веднага им затворих. Към полунощ отново ми звъни същото семейство. Извиниха се хората, казаха, че са измамени от въпросния Живко, който им взел по 2000 лева на човек с обещанието, че ще ги уреди да работят в Португалия, дал им и моя телефон. Молеха поне да ги настаня някъде за през нощта.

Заведох ги в евтин хотел, после помогнах и на тях да си намерят работа, без да им взема и цент за това. После се сприятелихме, търсеха ме да се почерпим, но вече внимавах повече с контактите си с други българи. Обидата, че съм бил въвлечен в такава мерзка история у мен си остана“, разказва за българското „приятелство“ зад граница Васил Пенчев.
Учителят е в родния си дом от началото на март миналата година и казва, че понякога съжалява за прибирането си. Там е оставил много добри приятели, както и спокойствието си. През есента кметът на Златарица Пенчо Чанев му помогнал да започне работа като възпитател в Горско Ново село, а в петъчните дни, когато няма ангажименти в училището, е гостуващ лектор по химия в Професионалната гимназия по механизация на селско стопанство.

„Днес тук е много по-мръсно, а хората живеят много по-бедно, отколкото преди 30 години. А беззаконието и бездуховността са повсеместни“, сравнява той онази България, която е оставил, и тази, която намира днес.
Дразни го безогледното паркиране, изхвърлянето на фасове и дребни боклуци по улицата. „Не съм свикнал с това и много се ядосвам, защото това е манталитет и възпитание, насаждано с годините. Когато направя на някого забележка, понякога ме изглеждат с насмешка и ми казват: „Даскале, спри се, бе!“

И въпреки всичко, у дома е най-добре. Докато авантюристичният му дух отново не го затегли навън. Казва, че има интересни приятели в Бразилия...


В категории: Горещи новини