Защо жените в Златоград, когато правят баница, слагат в тавата две пръчки на кръст
Автор: Христо Христов, Правец
Напоследък някакъв си псевдоучен, родоотстъпник и антибългарин на име Ефрем Моллов, създал недоразумението, наречено организация „Помак“, се изявява на воля в медиите, представяйки някаква псевдоистория, в която говори за помашки етнос.
Историческата истина за така наречените помаци е доказана от плеяда български и чуждестранни историци. Доказана е дори от самия Митхад паша. Всичко сочи, че в България турци няма, има ислямизирани българи. Безспорно са доказани българските корени на това население.
За това свидетелстват фундаменталните трудове на историка проф. Петър Петров. По-отблизо историкът-изследовател Никола Дамянов от Смолян изяснява конкретни случаи от потурчването в родопския регион.
Класикът Антон Дончев художествено е отразил тези събития в книгата си „Време разделно”. Напоследък Моллов и хората му атакуват тази книга, а и създадения по нея филм. За съжаление интелектуалци като всезнаещия проф. Вучков им пригласят и корят Антон Дончев. В свои публикации Вучков подценява творчеството му и го подлага на критика.
Романът „Време разделно”, издаден в милиони тираж, та дори и в Америка, е шедьовър в нашата литература, а създаденият по романа филм е един от най-добрите в българската филмова индустрия. Снизхождение предизвиква картината, когато един гном се възправя срещу един великан!
В свое интервю на въпроса дали не е жестоко отразеното в неговата творба, Дончев отговаря: „Описаното в романа е нежно отражение на тогавашната действителност!”
Показателен е фактът, че при заснемането на филма в масовките ентусиазирано участват потомците на тези българи.
По ирония на съдбата в продължение на десет години служих като горски служител в Смолянския регион. То беше във времето, малко преди възстановяването на имената на така наречените помаци. Първите ми впечатления бяха, че тук все още не е достигнала покварата. Потопих се в битието на тези хора, на които искрено съчувствам за историческите им преживявания. Покланям се пред техния стоицизъм при запазване на българщината. Процесите на приобщаване вървяха по-бързо от очакваното, особено при жените.
Те нетърпеливо се освобождаваха от ислямските порядки и битовия консерватизъм. Това население вече с неприязън посрещаше думата „помак”. Националните празници се честваха тържествено, с общи трапези, хора и веселие. Религиозните – също. Строяха се съвременни къщи и обществени заведения.
Тези хора са скромни и работливи. Осъзнаваха българския си произход и приемаха многобройните исторически и битови доказателства за това. С малки изключения, те не знаят турски език. Имената им завършват на „-ев” и на „-ов”. Господинът Моллов би трябвало да се казва „Молла”, ако е турчин.
В района на Златоград жените, когато правят баница, слагат в тавата две пръчки на кръст под предлог да не загори печцивото. Ама на кръст! При някои от надгробните камъни в долната част, която е в земята, има издълбани кръстове. Под нахлузените на тях чалми – също.
По време на последната масова смяна на имената в Кърджалийско, комисията отива при един стогодишен старец. Обяснили му, че има постановление за смяна на имената. Неочаквано човекът се съгласил и предявил условие: да го кръстят Благо. Изненадани, от комисията го запитали защо. „Защото когато бях малък, помня, че ми казваха Благо” – отвърнал той.
Дълго време след потурчването хората са си пазели имената. Пак там едно семейство си предавало през поколенията ковчеже. Заветът бил да се отвори при най-големия зор. Когато вдигнали капака му, вътре намерили иконата на света Богородица. На гърба й били изписани българските им имена и заръката да се знае, че са българи.
В района на Лъки има местност „Турчов камък”. Възрастни хора ми казваха, че там е извършено потурчването. Който отказвал да тури фес, го посичали и го хвърляли от камъка. Дори си спомняха, че там са виждали човешки кости.
Веднъж бях на гости в смолянското село Белица. Посрещна ме една природноинтелигентна баба. Забелязах, че на плета е забит говежди череп. Попитах я защо са го поставили там, а тя отвърна: „Уу, сине, това е против уроки!” Спомних си, че моята баба поставяше такъв череп на нашия плет и казах: „Знаеш ли, че това е прабългарски обичай?” А възрастната жена рече: „Може, сине, защото и моите посестрими от Борово слагат”. Това Борово е чисто българско село.
Безброй са подобните примери. Процесите на приобщаване вървяха нормално.
В еуфорията след десети ноември 1989 г. обаче, псевдодемократи и псевдодържавници загърбиха постигнатото и разрешиха да се връщат турските имена. Така наречените неформални, начело с д-р Тренчев, тръгнаха из Велинградско и Златоградско да подтикват населението да стори това. Но не безвъзмездно – срещу пода-ръци и високи постове.
Сега в тези райони са построени хиляди джамии. Създадени са ислямски училища. Деца от този край учат в ислямски държави. Ходжи и разни емисари ислямисти плашат местното население, че утре там ще стане турско и тогава ще ги питат какви са. Някои по-слабохарактерни си връщат имената без окончания, стават турци.
Известни са попълзновенията на ислямистите към България. Известни са и изказванията на турските ръководители от Анкара. Само нашите управници, в името на личните си интереси, проспиват всичко това. Ще се събудят, но ще бъде късно.
