Заблудите около „голямата екскурзия” (Втора част)


Заблудите около „голямата екскурзия” (Втора част)
Тургут Йозал
07 Май 2018, Понеделник


За заплахата турската армия да влезе в София и как не бе изпълнен планът „Хан Тервел”

Автор: Христо Красин

Продължение от първа част

През юни 1989 година в Истанбул се провежда многохиляден митинг, в който участва и Тургут Йозал. Почувствали се измамени, българските изселници вместо да насочат гнева си към тези, които десетилетия наред са ги подмамвали с въображаемите „турски прелести“, изливат гнева си срещу истинската си родина – България. Изгарят българското знаме, а Тургут Йозал заявява: „Българите са свине, армията ни ще влезе в София на 24 юли“!

Турскоговорящите българи отвръщат екзалтирано: „С коли си тръгнахме, с танкове ще се върнем!“
Не става ясно защо нашенци „са си тръгнали“ и кой ги е карал да го сторят. Да си тръгнеш от родната си майка и тогава, когато по света търпиш неудачи, да обвиняваш същата тази майка, че ти е виновна, е налудничаво. Но лудият трудно признава, че е откачен. А какво друго е без ничия принуда да зарежеш с години наред граден дом, обзавеждане, земя, близки и приятели?!

България приема с необходимата сериозност заплахата на Йозал. В армията ни започва „тиха“ мобилизация. Отпускарите от редовните части са върнати обратно. Подлежащите на мобилизация набори са вдигнати на бойна нога.

Провежда се мобилизационно запасяване с дрехи, храна и леко стрелково оръжие. При всички офицерски чинове е обявено бойно дежурство. 736-хилядна българска редовна и мобилизационна армия стои на „тръни“.

Ракетите ни С-300 и С-400 са поставени на стартови позиции. Ракетни установки, именувани „Български огън“, са извадени от подземията в Сливенския и Котленския Балкан. Те са произведени от български военни заводи и са приспособени да носят малки ядрени (руски) глави. Зарядите са „окачени“ и приведени в режим „подгряване“. Всеки един от тези взривове са с мощност да сринат до изпепеляване „малки градчета” като Истанбул.

Цялата ни армия е оборудвана с противорадиационни костюми, консумативи и други средства, нужни при локален ядрен конфликт. Изпълнява се план „Хан Тервел“, съгласно който, след като бъдат унищожени по-големите градове на комшиите, щабът на армията ни трябва да се настани в Цариград, на брега на Босфора.

Всъщност изнесеният на предна линия военен команден пункт е следвало да бъде разположен в съществуващ подземен бункер на 5 километра от Мраморно море. Предстояло е възстановяването на старата държавна граница от Тервелова България, минаваща по Босфора от Черно до Мраморно море…

Турският генералитет получава разузнавателна информация за невероятната мобилизация, подготвяна в българската армия, и изтръпва. Но за ядреното въоръжение на войската ни чува за първи път, от което мнозина от тях навеждат глави и пращат мирни сигнали чрез цивилните си дипломати и военни аташета.

Но напрежението утихва окончателно, когато руснаците предупреждават, че „и един турски войник да прекоси границата с България, то Анкара ще срещне железния юмрук на Съветската армия“. Ако Съветите не ни бяха спрели с това си изявление, планът „Хан Тервел“ щеше да се осъществи. И сега, в почивните си дни мнозина от нас запалени рибари, може би щяхме да си ловим риба по малките заливчета на Босфора!

А иначе голямото празненство сред турскоговорящите ни събратя беше в разгара си. Чевермета се въртяха навсякъде из крайградските райони, където имаше чиста вода, чешма или кладенец. Готварските тави, подходящи за агнета, шилета, ярета и други животинки на фурна, не достигаха. Прехвърляха се като особено важен кухненски инвентар от семейство на семейство, от компания на компания.  Потребителните кооперации, в чиито райони имаше изселнически настроено население, не смогваха да зареждат със стоки. Не достигаха месата, кашкавалите, сирената, колбасите. По данни, които излязоха по-късно, консумацията на алкохол се беше увеличила седемкратно.

Възторгът на екскурзиантите беше неописуем. През целия този период от време с военния контраразузнавач Орлин Иванов бяхме канени на 17 чевермета и 28 агнета на фурна в селата Млечино, Боровица, Китница, Дедино, КК „Белите брези“, Ленище, Гърбище, Мъкмъл, Ахрянско, Бял Извор и в общинския център Ардино. Имаше дни, в които към обяд приключвахме с хапването на чеверме, след което се премествахме с доста усилия на друга трапеза с агнешко на фурна. Мои близки и роднини бяха забелязали, че през последните месец-два съм бил забележимо понадебелял...

На пътуването до Турция наистина се гледаше като на една екскурзия, от която я произлезе фактическо преселване, я не. Особено след като започна обратният поток от завръщащи се. Първоначално заминаващите бяха шокирани, че много от заминалите  вече се прибират обратно в България. Точно като от екскурзия.

Откъм комшийската страна никой не ги подтикваше да се връщат. Бяха отишли, бяха видели и бяха решили, че за тях там няма живот...

Тръгващите от България ги гледаха с широко отворени очи и се опитваха да научат нещо повече от тях – връщащите се. Но в повечето случаи те мълчаха... Изглеждаха покрусени от всичко, което им се беше случило, и бяха щастливи да намерят къщите си непокътнати, защото бяха опазени от почти незабележимите в скромните си милиционерски униформи червени барети.

Срещите между завръщащи се и заминаващи понякога бяха доста странни. Едните искаха да научат нещо повече от идващите си, а тези, които вече са били там, отвръщаха, че не би било зле и те да идат и да видят. Това звучеше почти като закана – идете и вие вижте! Тоест, идете и вижте и друг път да ви е за урок подобна безотговорна „екскурзия“!

Малко преди 21 август 1989 година, когато Турция затвори границата си, отново бях на Капитан Андреево. Потоците в двете посоки бяха почти равностойни. Връщащите се мълчаха гузно и гледаха час по-скоро, преминавайки през формалностите, да се приберат по родните си места. Радостта и очакването за щастие в очите на заминаващите беше помръкнала. Те по-скоро вече изглеждаха обезпокоени от неизвестностите, които ги очакваха „оттатък“. А гледката на колоната с обратно пътуващи почти ги хвърляше в паника...

Турската радиопропаганда постоянно се опитваше да внушава, че условията край Босфора са чудесни, че и да има временни затруднения, то те ще се преодолеят. Говореше се за строителството на нови лагери, а Тургут Йозал обещаваше незабавно да се започне изграждането на нови квартали с жилища за преселниците край Измир, Бурса, Чешме, Булгаркьой и къде ли не... Раздаваха се безплатни на първо време парцели земя за застрояване с жилища.

Ентусиазмът на заминаващите почти се стопи, когато наяве в публичното пространство започнаха да излизат случаи на фрапиращи гаври от страна на турски митничари и войници с нашите кандидат-изселници. Заговори се за незаконно изземване на декларирани парични средства, злата и други скъпоценности. Станаха явни случаи на изнасилвания на момичета и жени от аскера, който охраняваше от другата страна.

Но най-потресаващи бяха фактите за изнасилвани мъже. Няколко случая бяха изнесени официално и от Българската национална телевизия.

Семейства описваха как на Капъ кулле в контролните помещения мъжете и жените били разделяни. В едни стаи били изнасилвани жените, а в други – мъжете! И едните, и другите, въпреки притеснението си от телевизионните камери, разказваха как им били прибирани парите и какво са изживели при насилването им.

Всичките тези новини се разпространяваха светкавично и мераклиите да поемат на югоизток очевидно започнаха да намаляват, а обратният поток от завръщащи се все повече се увеличаваше. Срещаха се и разумни „еничари”, които вече натоварили колите си с покъщнина, бяха решили да поизчакат. А други направо го разтоварваха обратно и отново подреждаха в домовете си.

Новото им намерение се очертаваше да посетят комшиите без багаж, да видят какво става там и тогава да решат какво да правят. Празничното настроение сред тези, които още не бяха потеглили на „екскурзия“ в югоизточна посока, беше спаднало. Все повече се срещаха умислени лица, на които въпросът „Да тръгвам или не!“ беше изписан ясно и тревожно...

На 21 август Турция затвори границата си за български граждани и това донякъде успокои тези, които се колебаеха дали да тръгват. Сега поне имаха предлог да не предприемат пътуване, тъй като бариерата е паднала и отново започва да се изискват визи...

Но потокът от връщащи се в майката родина България не секваше. Така на югоизток се изнизаха към 360 хиляди турскоговорящи българи, а се върнаха по родните си места над 183 хиляди... За всички тях пътуването към Турция беше едно голямо пътешествие, предшествано от много радост, от много веселие, пиянски дни и нощи... Всички те очакваха, че комшиите ни ще ги посрещнат с широки обятия. Веднага ще им раздадат жилища, ще им наброят чували с пари, а те само ще ядат, ще пият и ще се въртят кючеци.

За тях „турската мечта“ беше като очакване за един безкраен празник.

Така поне им бяха обещавали потурнашките ходжи и имами в България и тайните турски емисари, които под най-различни прикрития посещаваха родината ни. В такава насока беше и пропагандата на комшийските радиостанции, контролирани от турските служби за сигурност...

Толкова години след така наречената „голяма екскурзия“ тази раздвоеност сред част от българския етнос, употребяващ и турски език, все още не е изчезнала. То е като раздвоението на личността при шизофренично болните.

Десетилетия наред битува и шизофреничната заблуда, че съществува някакъв турски етнос в България. Това параноично мислене често тотално обзема и редица български политици, които дори и не се замислят върху факта, че такъв етнос няма дори и в Турция! Според статистиката на комшиите ни от последното им преброяване, в съседната държава има над 75 етноса, но нито един не се именува „турци“. Просто такива няма.

Наименованието „турчин“ е определение, в случая прозвище, идещо от староесейския еврейски език. Селджуците и караманите, които основават Османската империя, воюват с особена, дива жестокост, разширявайки границите на държавата си. Поради това есеите ги наричат „гадове“. Така между ХІІ и ХVІ век селджуци и карамани съпътстващо започват да бъдат обиждани или по-скоро проклинани като „турци“ (т. е. гадове)! Това налага султаните от ХVІ век, та чак до кърджалийските времена, да забранят употребата на това позорно определение, което в по-широко значение се тълкува като гад, гадняр, гадина, гадост, гадория, гаднярщина и въобще всичко, което би те отвратило...

Логично възниква въпросът, защо комшийската ни държава се нарича Турция? След като последният султан на Османската империя бива прогонен, пред най-изявения водач на младотурското движение Мустафа Кемал паша възниква въпросът, как да се именува новата държава. Младият водач е виждал устройството й като модерна европейска република, която е отхвърлила всякакъв феодален деспотизъм – и като бит, и като управление, и е приела модерните демократични принципи на обществена подредба.

Било му е предлагано държавата да се нарича Османия по името на основателя на рухналата империя Осман І Гаази.

Но Мустафа паша не е искал новата държава да има каквото и да е било общо с бившата империя. Споменът за отвратителното съдържание на определението „турчин“ вече е бил поизбледнял. А и без това в етническия състав на бъдещата държава такъв етнос нямало. Тоест, в случай на нужда, това име винаги можело да се промени без да се накърнят чувствата на някакъв етнос. А и различните етноси в бившата империя били по-известни по света като „турци“, каквото и да значи това. Така през 1923 г. Мустафа Кемал паша решава да именува новата демократична държава Турция, като името определя народността на всички, които са се родили и ще се раждат из тези територии, независимо от етническия си произход.

Затова е не само безотговорно, но и престъпно български политици и обществени деятели да говорят за „турци“, за „етническо прочистване“ на някакви турци в България и изобщо, злоупотребявайки с историята да търсят политически дивиденти и „депутатски имунитет“ за себе си. Българското мохамеданско население е понесло достатъчно много издевателства с вярата му и с многократните смени на имената му.

Крайно време е всяко твърдение, че в България има и други етноси освен българския да се криминализира в степен на деяние с особено висока обществена опасност, отнасяща се до националната ни сигурност! Така е в съседните ни държави, в това число и Турция.


Факсимиле от публикация в турската преса за изселването на българите в южната ни съседка Край българо-турската граница през 1989 г. Нашите сънародници скоро осъзнаха, че са се подлъгали от турската пропаганда и голяма част от тях се завърнаха обратно в родината си

В категории: История , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки