Синовете и внуците на Политбюро целенасочено опропастяват България
Автор: Стефан Солаков
Бившият червен „принц“ Николай Камов възприема днешните социалисти и предишни „другари по оръжие“ като някакви невзрачни тролове от мъгливата и тъмна територия, наречена „Позитания“. С всеки изминал ден след скандала, избухнал в редиците на БСП във връзка с реанимирането на вътрешнопартийния кинжал АБВ, столетницата потвърждава опасенията на българската общественост, че отдавна е изчерпала възможностите за създаване на нови креативни политики.
От всяко едно изказване на социалистически активисти или член на партийното ръководство на БСП полъхва на мухъл и на загниваща политическа тъкан. Най-старата и най-масова партия у нас отдавна е заприличала на плесенясало мочурище, а звуците от жабешкия хор, населяващ блатото „Позитания“, стават все по-досадни и непоносими за околната среда. Вижте го само Сергей Станишев, най-личният жабок в калните води на партийната централа. Където седне, където стане, не престава да се самовъзхвалява и самоопределя за политик от висока европейска класа.
Всъщност той е поредната грешка на червените кадровици, които преди години се смилиха над сирачето на Политбюро и го приеха като чирак на „Позитано“ 20, за да уважат паметта на покойния му баща – един от идеологическите адютанти на Тодор Живков.
Когато тръгваше към президентското кресло, Георги Първанов му предложи лидерството на БСП, считайки го за „безопасна игла“, лесно заменима след завръщането от „Дондуков“ 2. Да, ама не! Невзрачният трол Станишев бързо се научи да хапе и за кратко време се превърна в истински червен върколак, готов да разкъса всеки съперник за председателския пост на столетната партия.
Иначе в обществен план бате Серго си остана същия празноглавец, какъвто се завърна в България след обучението в бившия Съветски съюз. И той, и подобните нему деца на висши партийни апаратчици от „снишилата“ се по-късно БКП не успяха да се измъкнат от тесните ретроградни рамки на комунистическата интоксикация.
До края на своя професионален и житейски път те ще си останат печално заблудени „синове на червения полк“, вгледани не в бъдещето, а в отдавна загубилите привилегии в онези носталгични за тях години, когато легендарният Тато управляваше с тояга и морков живота и съдбите на техните родители.
Диктаторът Живков беше истински Гъливер в сравнение с днешните лилипути на „Позитано“. Макар че мнозина го смятаха за тъп и упорит селяндурин, той успя да дресира „другарите“ около себе си в степен, позволяваща да заблуди общественото мнение, и то главно в чужбина, че именно неговият политически талант и умения водят социалистическа България към „сияйните хоризонти“ на комунизма.
Бай Тошо беше селски тарикат, но умът му сечеше като на изпечен конекрадец. Най му „вървеше“ във висшите етажи на международната политика. Заобиколен от опитни преводачи и анализатори главно от т. нар. разузнавателна общност, нашият държавен глава успя да създаде впечатлението, че е един от най-способните балкански лидери в сложната геополитическа игра по време на Студената война.
Шарл дьо Гол, Йозеф Щраус, Джулио Андреоти, Сюлейман Демирел, Бюлент Еджевит, Георгиос Папандреу, Индира Ганди, иранският шах – цяла плеада европейски и световни лидери бяха впечатлени от съобразителния и повратлив селянин, издигнал се от колибите на Правец до върховете на планетарната политика.
Да не говорим за Хрушчов и Брежнев, тези страховити руски медведи, от които трепереха дори и „ястребите“ на Пентагона, но не и майсторът на сладострастните партийни целувки, извоювали на България море от петрол и индустриална технология за закъсалото й национално стопанство.
Сегашните обитатели на „Позитания“ могат само да мечтаят за похватите на Тодор Живков при фигурното му пързаляне из световната политика. Неочакваните пируети донесоха на страната ни стотици милиони безлихвени кредити от най-невероятни дестинации.
Иранският шах бе очарован от уж простодушния бай Тошо, успял да му измъкне многомилионен заем малко преди ислямистката революция да го изгони от Техеран.
Френският президент Дьо Гол определи Тато за „неочаквана находка“ в царството на Москва и бе готов да ни подари лиценза на автомобилите „Рено“, както и да изгради цялата магистрална мрежа на нашата държава. Бонзите от Кремъл обаче бързо се усетиха и светкавично осуетиха сделката, отваряща нови хоризонти пред социалистическа България.
От нашия провал умело се възползваха турските съседи и днес те са може би най-печелившите производители на марката „Рено“ за Европа и Близкия изток.
Много може да се разказва за успешната външна политика на Тодор Живков в арабския свят, Далечния изток и най-вече с Япония, Африка, Индия, Мексико и дори със САЩ, които гледаха с нарастващо учудване и голяма доза подозрение този развързал се и препускащ на воля жребец от конюшнята на Москва.
Дори всемогъщото ЦРУ не успяваше да анализира правилно какво се случва в малката балканска държава, ръководена от правешкия тарикат Тодор Живков. За това му нанесоха и няколко смъртоносни удара, които в крайна сметка го извадиха от релси и посякоха устрема му да води независима външна политика в рамките на Съветския блок.
Нека си припомним атентата срещу папа Йоан Павел ІІ, когато България беше натопена по най-мръснишки начин от американските, италианските, френските и турските тайни служби и в окончателна сметка понесе сериозни загуби на авторитет и ценни икономически ресурси, получавани до момента от западните партньори.
Вторият удар се оказа и фатален за политическата кариера на българския Гъливер.
Подлъган от нескопосани съветници – у нас, а вероятно и от „приятели“ в чужбина – иначе съобразителният нашенски диктатор лесно падна в капана на т. нар. „възродителен процес“, завърнал се като смъртоносен бумеранг и сложил точка на дългия и бурен възход на остарелия и вече уморен динозавър от срутващия се социалистически блок.
И въпреки всичко, Тодор Живков си остава непостижима величина за днешните пигмеи от „Позитания“.
Вижте ги само как са готови да се отрекат от другарчето Страхил Ангелов, депутат на БСП в днешния парламент, който посетил Дамаск и разговарял с представители на сирийската власт.
Шок и ужас на „Позитано“! Защо бе, маскари, вероятно е извикал бай Тошо от небесната си резиденция?
Защо да не отиде някой до старите ни сирийски приятели и да провери възможностите за българско участие във възстановяването на разрушената от войната страна?
Няма кой да чуе стария стратег, защото политическите джуджета, наследили неговата партия, отдавна подскачат под камшика на Големия брат от Вашингтон. Не сме вече съветска, а американска колония, другарю Живков, а на теб ти остава само да се смееш горчиво и да оплакваш нещастната съдба на изоставената и лишена от всякакъв разум България.
