Атанас Пеев излиза на сцената с носия, тъкана преди 120 години
Автор: Здравка Христова
Мъж на 30 години от Велико Търново съчетава в себе си няколко невероятни таланта, които го вкараха в списъка на онези ярки личности, наречени пазители на българските традиции. Атанас Пеев кара желязото да се огъва в ръцете му и да приема неочаквано красиви форми, от дървото вае прекрасни женски фигури, а когато не работи върху поредния си авторски проект, свири на... гайда.
В края на миналата година с основание той бе удостоен и с националния приз "Пазител на традициите". Казва за себе си, че приема това признание като още една котва, която здраво го задържа да не емигрира от България.
„Това е престиж и отговорност да утвърждаваш и пазиш българското. Нали знаете, че камъкът си тежи на мястото, и аз съм от тези, които не могат да избягат от корена си“, разказва при срещата ни синеокият творец.
Роден е на 6 януари 1984 г. в град Смолян. През 2002 г. завършва Средното специално художествено училище за приложни изкуства в родния си град със специалност "Художествена обработка на металите". През миналата година той се дипломира във Великотърновския университет в специалността "Скулптура". Преди да завърши висшето си образование е взимал уроци и в испанската столица Мадрид. Син е на известния смолянски график Иван Пеев.
„За мен нямаше друго училище освен Художественото. Още от много малък баща ми ме е водил там и когато стана време да ме записват, сам посочих къде и какво ще уча. Познавах всяко кътче на сградата, в нея се чувствах все едно съм си у дома. Момичетата учиха художествен текстил и облекло, а момчетата бяхме или в металопластиката, или в скулптурата. Така стана - естествен уклон, воден от гените“, разказва за началото на творческия си път Пеев. Преди да продължи образованието си с рисуване във Великотърновския университет дошла следващата любов в живота му - гайдата.
Когато кажеш Родопите, по презумпция веднага ти излиза представата и мелодията на гайдата, така е и при мен. Родителите ми бяха купонджии, събираха се приятелски семейства и винаги, за да става весело, имаше и гайда. Така се увлякох по нея, че никого не изненадах, когато се записах в ансамбъла да уча точно този музикален инструмент, разказва младият мъж.
Участвал е в Детско-юношеския фолклорен ансамбъл "Орфей", в оркестрите "100 каба гайди" и "101 каба гайди", в уникалните надсвирвания на съборите в Гела и има награди от там не само за камерен състав, но и за индивидуално участие.
Историята с носията му, с която свири, е повече от интересна.
„Подари ми я мой приятел за 18-ия ми рожден ден. Тя е на повече от 120 години и когато започнахме да проучваме корените й, се оказа, че първоначално е била празничен костюм на мъж от родното ми село Соколовци в Родопите. После носията е била притежание на мъж от друго село, след това пак сменя собственика си, но все остава празнична, не е за ката ден, затова е толкова хубава. Накрая носията дойде при мен. Автентична е и много си я харесвам и пазя“, разказва гайдарят. И добавя:
„В България добрите и професионални гайдари са малцина и не можеш да имаш участия всеки ден. По този начин днес е трудно да си изкарваш хляба. Така превес взе по-практичната част от многостранните ми заложби и дойдох във Велико Търново. Причините са две. Баща ми е завършил Факултета по изобразителни изкуства в старопрестолния град, а аз пък не харесвам София“, разказва Атанас.
И, понеже го приели едва на четвъртата година от завършването на художественото училище, за да не бездейства, се записал да изучава металопластика в родния си Смолян. Притежател е на няколко престижни награди - от годишната студентска изложба на Факултета по изобразителни изкуства във Велико Търново, от пролетната изложба на СБХ за 2013 г. - за млад автор, а наскоро уникалната му дипломна работа "Гайди" (от камък, дърво и метал) спечели първото място на биеналето "Лудогорие" в Разград.
Казва, че при толкова дейности вече не знае кое е занаят и кое е хоби. „Така са се оплели, че като ковач си почивам от гайдаря, а те двамата - от скулптора“, обяснява пазителят на традициите. Най-важното е, добавя той, че му е хубаво с което и от трите да се захване. „Ако не са и трите ми увлечения - гайдата, скулптурата и ковачеството, трудно ще се издържам финансово, но сега успявам и съм доволен, че все още не ми се налага да влизам в комерсиалното изкуство. Така че, мога да чакам да ме осени музата с вдъхновението си“, допълва Пеев.
От няколко години тази „муза“ е подсилена и от любовта към приятелката му Бояна, негова колежка скулпторка, с която са се запознали във Велико Търново. С нея споделя всички свои планове. Дойде ли вдъхновението обаче, творецът сякаш минава в друго измерение. Разказва, че когато правил трите гайди по дипломния си проект, ги работил месеци. Сутрин работил в работилницата по едната - металната, по обяд му идвала идея как да промени детайл в другата, дървената, оттам - отивал в другото ателие, а вечер у дома решавал, че ще направи фрагмент от третия инструмент.
Обича да ходи по изложби на свои колеги и казва, че за съжаление изкуството с търговска цел превзема пазара. Има и много хубави творби, но тях по-скоро ги правят автори, които нямат житейските, материални проблеми на ежедневието, разсъждава младият творец.
Любимите му материали за работа са камък, дърво и метал, а темите - естествено българската тематика - невести и гайди. Тези работи не се правят много от нашите автори, а на мен са ми любими и ме правят разпознаваем, разказва Атанас Пеев.
