Навремето нямаше Коледа. Тоест, винаги си е имало, но ние, пионерчетата (и чавдарчетата, о, как!), знаехме, че няма Господ и Иисус Христос.
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
А когато има дъжд, Бог не плаче, а просто два облака са се сблъскали и от тях е потекла вода. Защото те самите са създадени от Н2О, която се е изпарила, отишла е в атмосферата, че и по-високо и... така.
За Коледа чувахме от нашите татковци и майки, които знаеха от техните, но не смееха много-много да ни обясняват. Нямам представа защо са били толкова уплашени. Все едно, ако кажат, че някой се е родил Спасител, ще бъде нещо лошо. Сякаш нещо грозно ще е, ако знаем, че когато всичките ни жизнени сили и вяра се скапят съвсем, имаме опция да седнем и смирено да кажем „Боже, помогни!”
В което не виждам нищо лошо. Но... така са разсъждавали те (надявам се) в любовта си към нас, за да не ни разкарват по милиционерски управления, в които да даваме показания какъв е тоз Господ, кому вярваме и на кого се уповаваме, освен на дружинната ръководителка, комсомолския секретар на училището и най-после на областния секретар на партията.
Нашите родители са били мъдри! Махнали са Коледа и Господ от нашия живот, за да оцелеем. Как да ги осъдим за това? Искали са най-доброто за нас! Без излишна вяра да следваме това, за което някой ни е предначертал. Никакви страсти, никакви въпроси – ти си това, което сме направили.
От нас се искаше да ядем, се*eм и възпроизвеждаме себеподобни. Не е важно да вярваш в Дядо Коледа, в някакво чудо по което и време на годината, а да осигуриш свои подобия, продължаващи същата линия. Ние не знаехме докога. Те също не са знаели. Но им е било важно да ни запазят. Нали сме били техни синове и дъщери.
Коледният дух едно време съвсем го нямаше. Докато сега твърде го има даже!
Започва още към края на ноември. В моя Бургас, доскоро претендент за Европейска столица на културата през 2019 година - с построяването на малки къщички, които мама навремето наричаше с много любов „пикалници”.
Защото в тях се продават кебапчета, кюфтета, суджуци, вино и ракия, но мобилни тоалетни няма осигурени. И нали се сещате къде? Да препиеш, айде, пак бива, но ако преядеш...
Коледният дух много се усеща и пред някои големи и малки магазини. Там от началото на декември до края на януари на вратата ме посрещат пластмасови Дядо Коледовци, които пеят традиционната българска песен „Джингъл белс”. Някои дори се кълчат наляво-надясно като зловещи персонажи на майстора на ужаса Стивън Кинг. (Оня ден видях един интелектуалец – беше с очила с имитация на позлатени рамки).
Коледният дух пристига в моя град и с тоновете китайски и турски гирлянди и бомбички, които се радват на огромен интерес, понеже струват от 50 стотинки до 2 лева. И с пластмасовите елхички, някои от които се продават и с найлонов сняг по пласмасовите иглички. А от полуотворения прозорец на опела на виден бургашки мислител, спрял на червено на кръстовището, бодро врещи Марая Кери – „Ол ай уонт фор Крисмъс из ю”.
За коледния дух в моя град усилено се грижи и малка, но много сплотена групичка цигани-коледарчета. Мънички, едни такива, сладурести. Облечени в народни носийки, те нахлуват по офиси и магазини, там потропват от сърце и събират де що могат. (Ако им заключиш вратата отвътре, се ядосват и гледат лошо, защото не ги пускаш). Успоредно с тях се движат и двама строги, цивилни чичковци от тяхната махала. Скоро с приятел се обзалагахме именно те какви го играят. Стиснахме си ръцете за „хореограф” и „тур мениджър”.
Но най ми изпълват душата с коледен дух неизброимите кампании, които предшестват и следшестват Рождественския празник. От телевизии, радиостанции, вестници и интернет се сипят хиляди призиви за помощ.
В които само по себе си няма нищо лошо – след като държавната помощ за болните деца е толкова отвратително цинична (питайте родители на такива душички как действа Националният фонд за лечение на деца), съвсем нормално е те да се обърнат към християнското милосърдие.
За измамниците, които спират по улицата под такъв предлог, няма да кажа нищо, нека Бог ги осъди за уродливата им идея. Вгледайте се в мазното отразяване на благотворителните акции, търгове и балове. Скоро разбрах, че в един дунавски град у нас имало Виенски бал, на ръба на разума бях.
Приятелка от вътрешния кръг на организаторите ми разказа как по телефона се обадила строга госпожа-местна виенчанка, която строго се осведомила „какво е менюто”. След като зашеметената ми приятелка й го описала, отсреща сухо обявили, че „вземат две места”.
В изключително умиление изпадам и, когато чета как водени от най-човеколюбиви християнски страсти, народни представители или местни активисти на някоя партия посетили някой дом за социално слаби или недъгави дечица, където съвсем безкористно и от сърце „зарадвали малчуганите със сладки лакомства и им пожелали здраве, радост и надежда”.
Сълзи мокрят очите ми и щом зърна информация за ротариански клубове (които по принцип са създадени, за да помагат единствено на себе си), политик или общественик извършили дарение на някое нуждаещо се дете или група деца.
Така, от сърце, без да се интересуват дали ще се вдигне медиен шум за това. Но, о, чудо! В 100 процента от случаите се вдига такъв! Всички тези жестове на топло човеколюбие ми напомнят как преди вече доста време местен силов бос заведе всичките си мутри в църквата и ги направи християни. А църквата започна да се радва на ежемесечното му благоволение. Събрано от рекет и изпочупени магазини, ресторанти, офиси, ръце, крака и глави.
Накрая – поучителна коледна история:
Моят баща беше международен шофьор. Преди една Коледа се прибра от път, носейки няколко суджука и каза на мен и сестрите ми, че са ни подарък за празника „от един дядо, не го познавате”.
Влизал той в Сърбия от Хърватско. Там сръбските граничари се закучили с възрастен хърватин, който искал да премине, на гости на семейството на сина си за празника. Носел раница с кървавица и суджуци, заколил прасе, та да им занесе армаган. Не може, отсекли сърбите.
Молил човекът, увещавал, „вси смо христиени” викал, не и не. Разплакал се. Не помогнало. Накрая се обърнал към баща ми, питал го как се казва, откъде е. Нашият смутено отговорил. „Максиме, имаш ли деца?” „Три” – отговорил нашият. „Вземай го туй месо, занеси им го, чукна Коледа им кажи! Да са ти живи и здрави!”
