Великотърновецът Здравко Николов е истинска космополитна личност от род арбанашки и с ген юнашки
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Докъде може да стигне един мъж в стремежа си към познание? Няма граници, когато искаш, обичаш и си всеотдаен на това, което правиш. Това е лайтмотивът в живота на Здравко Николов, когото дори камъните и бездомните кучета във Велико Търново познават.
Ако за някого може да се прикачи етикетът „космополитна личност“, то това със сигурност е 69-годишното белобрадо момче – фотографът, бохемът, фелдшерът, туристът, баскетболистът, състезателят по спортна стрелба, есперантистът, ентусиастът и мечтателят с несекващо чувство за хумор. Когато го питам какъв е всъщност, той просто ми рецитира един куплет от стихотворението, което му посвещава преди 9 години Христо Медникаров: „В главата му са сто идеи!/ От работата си разбира,/ но от началства се нервира./ Нали от род е арбанашки,/ бая е генът му юнашки!“
С това стихотворение започва и първата му книга „Куцата Годзила", която неотдавна бе представена пред великотърновската аудитория. „Посвещавам я на хората с чувство за хумор и на онези, които нямат такова, защото по-добре е да имаш бръчки около очите от смях, отколкото сбръчкано чело от гняв", казва авторът на изданието, в което са събрани 220 забавни истории, два превода от есперанто и 600 търновски прякора.
„Целта ми е да провокирам хората да се засмеят, защото човек без усмивка е като изсъхнал клон – само кълвачът чука по него", обяснява Здравко и продължава да подхвърля лакардии от книгата си: „Сериозният не се занимава с глупости – глупавият го прави сериозно" или пък: „Нямам задни мисли. Винаги съм имал предно мислене". Непорасналото момче отдавна е разбрало, че „Приятелството не се прави, приятелството се случва".
„Една нощ сънувах нещо смешно и се събудих. Тъкмо започнах да се унасям и пак ми стана смешно и така цяла нощ. Но поне си записах първите истории и така се започна", споделя той началото на съставянето на „Куцата Годзила". Кръстник на заглавието всъщност е внукът му Самуил. „Много пъти съм му разказвал за прякора си Годзила, който имах, докато 13 години бях баскетболист в "Етър". Сега един шип в крака ми се обажда и заради него накуцвам, а Самуил ми заяви, че не може да съм Годзила, защото куца Годзила няма и така се роди заглавието на първата ми книга", обяснява великотърновецът.
Здравко Николов е роден в Арбанаси и от детството си помни безгрижността. Много увлекателно разказва как пиел с другите деца вода от локвите по арбанашките поляни, останали в отпечатъците от копитата на животните. Пак там той посреща пламналите изгреви и изпраща кървавите залези. Оттогава до днес е запленен от заревото при раждането и заспиването на слънцето и казва, че за него един ден е по-важен от една година. По този повод той заявява: „Годината можеш да я забравиш, но за един ден могат да ти се случат хиляди неща, които си заслужава да запомниш за цял живот".
През 1955 г. семейството му се премества да живее във Велико Търново. В старопрестолния град той учи под самия хълм Царевец и свири във фанфарния оркестър на училище „Христо Ботев". Пуска от Балдуиновата кула хвърчила и не спира да обикаля по околните хълмове.
Прякорът му идва във Втора гимназия, където вече е баскетболист. „Тогава излезе филмът „Годзила" и тъй като вкарвах най-много кошове, съучениците ми лепнаха това прозвище, което ми остана и до днес" – пояснява някогашния талантлив спортист.
Като баскетболист го викат и в отбора на медицинското училище, за да спаси първенството. "Стана малко по ръба на закона, но успяхме". Така идва и фелдшерското образование и работата му през 80-те години на миналия век като фелдшер в окръжната болница.
Увлечението му към фотографията пък идва от любовта към рисуването и туризма. Първите си снимки прави с фотоапарата на баща си, когато по инициатива на младежа се организира походът "По стъпките на Първа българска армия". Така Здравко стига пеша до Унгария. Едно незабравимо приключение, което по думите му го научава на родолюбие и човечност. С бащината германска "Байрета" по време на пътешествието си прави в Букурещ снимка на ген. Де Гол.
Здравко Николов е човек сърдечен, с широко отворена душа за искрено и честно приятелство. За изучаването на най-разпространения изкуствен международен език есперанто той разказва, че е станало покрай братовчедка му. Когато бил в 9 клас, тя трябвало да отиде на сбирка и я придружил, за да не е сама. „Тогава се запознах и сприятелих с едно момче от Швеция, а впоследствие на ден получавах от приятелите, с които езикът ме срещна, по 37 писма".
Благодарение на есперантото на един семинар се запознава с красивата Илдико от Будапеща. Така в сърцето му за първи път пламва любовта. „На есперанто казах за първи път в живота си "обичам те". Унгарката тогава е на 15 г., а той е с 6 г. по-голям от нея. Подарява й роза и й обещава, че ще отиде на абитуриентския й бал. Спазвайки дадената дума, Здравко извървява пеша пътя до Унгария и когато отново се срещат с Илдико, тя му показва розата, която й е дал. Останалото е мълчание...
С фотоапарата си нашенецът обикаля света – от Бискайския залив, през Алпите, Карпатите, Олимп, Полтава и Кременчук, през Северно и Балтийско море до Средиземноморието и Бяло море. Той вече има над 20 самостоятелни изложби. Бил е фотограф и на три световни есперантски конгреса.
„Не всичко е розово в живота ми, въпреки че по принцип съм много позитивно настроен. Когато работих в болницата, трябваше да снимам една операция на доц. Гюровски, извършена на жена със злокачествено образувание в стомаха. Хирургът отвори пациентката, гласът му затрепери, каза, че е безсилен да я спаси и я затвори. Когато пациентката му се събуди след упойката, беше щастлива, че е излекувана. Няма да го забравя, беше страшно", разказва Здравко свой най-неизбледняващ спомен от онова време.
И коментира: „Може би животът затова е интересен – защото е шарен. Затова трябва да знаем и грозните неща, защото не всичко е само щастие. Днес много се ядосвам, че около къщата ми в Самоводене вече не виждам птиците. Отровите по полето унищожиха пчелоядите, а те са толкова красиви", допълва с потреперващ гърлен глас Здравко Николов и ситната паяжина около теменужените му очи заиграва...
