Иманярството – изкушение извън рамките на закона


Иманярството – изкушение извън рамките на закона
Мечтата на всеки иманяр е да намери златно съкровището
03 Декември 2013, Вторник


Търсенето на заровени съкровища съсипва историческите ни ценности

Автор: Огнян Марков

Вярва се, че в нощта срещу Еновден тук-таме припламват бледи синкавожълти огънчета. За този, който ги види, и ги очаква, това е съвсем ясен знак, че на мястото, където са се  появили пламъчетата, има заровени жълтици. Понякога това става и по здрач  срещу големите празници – Коледа, Гергьовден… Тогава пазителят на скритото имане излиза изпод земята, пламтейки като свещ. Ако някой успее да хвърли върху му някаква дреха, тогава той бива обезвреден, а заровеното съкровище само излиза на повърхността.

Това е само една от множеството легенди и поверията за иманярството. Тези, които се подали на изкушението да се занимават с него, ги разказват с голяма охота, и то толкова убедително, че слушателите по някое време също започват да вярват във фантастичните притчи и приказните истории. Не, това не е религия, нито пък наркотик, не е и просто мания. То е трите заедно.

Търсенето на съкровища е стара страст, позната по нашите ширини. Иманярите, наричани още с турската дума „малджии”, са мъже и жени, обладани от желанието да открият нещо тайнствено и ценно, останало дълги години скрито в земята и запазило отпечатъка на своето време. И толкова много хора са се занимавали в миналото, а и сега се занимават с него,  че неслучайно вече се приема като занаят. За някои то е дори като професия – в смисъл, че действат вече не като аматьори, а като професионалисти, още повече, че съвременните иманяри познават в детайли историята на местата, където търсят заровените артефакти и древни монети, и могат с точност да определят към коя епоха принадлежат те, както и съвременната им стойност.

Зависи обаче какво е съкровището. Преди 100-150 години мечтата на всеки иманяр е била да намери гърне с жълтици. Но днес зад златото, което несъмнено може да донесе богатство, се съзира и се цени историята. А тя понякога е много по-скъпа от каратите на благородния метал.

Другата съществена разлика с някогашните малджии е, че съвременните им „колеги“ вече не тичат подир всяко пламъче, лумнало в тъмна доба насред полето или в злачните усои, нито пък обикалят местата, за които се говори, че на лунна светлина самодивите играят тайнственото си ритуално хоро. Те съвсем прозаично използват металотърсачи, а в последно време – и модерните георадари и скенери.

Широко известно е, че нашите земи са по-богати на заровени съкровища и история, отколкото на полезни изкопаеми. Те са останали тук от траки, римляни, византийци, от рицарите в кръстоносните походи, преминали оттук, от разбойниците, обирали по друмищата керваните на богатите търговци, от подгонени от войните и неприятелите хора, заравяли жълтиците под праговете на къщите си, под могъщи дървета, в пещери или на други тайни места, надявайки се, че ще оцелеят и по-късно ще си ги вземат обратно...

Вярва се обаче, че заровените в сандък, гърне или делва жълтици носят проклятие. Не са редки случаите, когато изровеното съкровище предизвиква цяла поредица от нещастия за този, който го е открил. Смята се, че те се причиняват от пазителя на имането, който и след изравянето му продължава да се навърта около него и да отмъщава за нарушеното си спокойствие.

Старите предания разказват, че това може да е таласъм, змей или някакво друго митично същество, борбата с което винаги е много трудна и обикновено е обречена на неуспех.
Но предразсъдъците, свързани с иманярството, далеч не свършват дотук. Дълбоко вкоренено суеверие проповядва да се копае само нощем, в късна доба. То изисква да не се говори, защото, ако чуело човешки глас в близост, имането потъвало още по-дълбоко. Също така пръстта трябвало да се изхвърля само на определена страна, и то също безшумно.

И ако все пак се намери съкровище, една немалка част от него трябва да се раздаде на други хора или да се направи нещо, което е в полза на  всички – като чешма или църква, което се явява един вид откуп или пък като разкаяние пред пазителя. Принася се и жертва, защото много често за заровеното имане е пролята кръв, а според разбиранията от миналото – кръвта с кръв се измива…

Разбира се, всичко това спада към мистично-романтичната част на голямата тема за иманярството. Според британския вестник „Индипендънт” в България то е бизнес за 30 милиона евро годишно.
Иманярите разравят земята край стари крепости, в гробища, манастири или пещери. Най-често те ровичкат като „нощна смяна“ в започнати от археолозите разкопки и често намират повече или по-ценни исторически паметници от тях.

Останалото е въпрос на организация. Буквално всеки ден страната ни напускат ценни паметници на отминалото време, които биха изпълнили със съдържание не едно бяло петно в историята ни. По различни канали тези предмети потъват в частни колекции на Запад и зад океана или пък биват изкупвани от богатите арабски шейхове, тъй като се знае, че „инвестициите“ в нашите антики имат високата възвращаемост.

За популярността на този „занаят“ немалка роля играе и фактът, че всеки човек носи в себе си страстта към откривателство. И убеждението, че намереният от него предмет, независимо от неговата номинална или историческа стойност, му принадлежи. Така единствена функция на скритите в чекмеджетата овеществени късове история е да галят самочувствието на техния собственик.

По този повод „Индипендънт” цитира директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, който отбелязва: „Не можете да сложите цена на нещо изгубено, защото действително изгубеното е информацията… Дори и да си ги върнем, ние не знае къде са били открити първоначално и така нашето познание за историята е изгубено.”

И това действително е така, защото, когато се прекъсне една от нишките на машината на времето, каквато е науката за миналото, нейното възстановяване или е невъзможно, или се прави по пътя на предположенията и догадките, които може и да са твърде далеч от истината. Истина, която винаги остава скрита за следващите времена. А известно е, че конструкцията на всяко бъдеще, което не стъпва здраво в миналото, винаги е нестабилна.
Иманярството у нас е обявено за противозаконна дейност, когато целта му е лично облагодетелстване или продажба на археологически ценности.

Въпреки това, то процъфтява и сега, благодарение на липсата на цялостна нормативна система за неговото пресичане и затваряне на каналите, през които навън изтича родната история. Обществена тайна е, която дори от прокуратурата не отричат, че дълги години наред, включително и понастоящем, съществува непоклатима иманярска мафия, организирана и закриляна от силните на деня.

Един от най-големите изследователи на иманярството, също изкушен от тази страст, е Христо Красин. В интервю за 24rordopi.com преди време той разкри част от мащабните „археологически” разкопки, правени от членове на бившето Политбюро на ЦК на БКП. Така например Красин твърди: „…най-големите иманяри в България… бяха вътрешният министър Димитър Стоянов, Милко Балев, Мирчо Спасов и вездесъщата мерудия за всяка манджа, Пенчо Кубадински. Те работеха сравнително независимо един от друг, като си бяха разпределили Стара планина на зони.”

И още: „По организираните  „черни” канали всичко заминаваше за Виена и Лондон, а обратно се връщаха пликове с пари за Мирчо Спасов, за Стоянов и другите... На Запад бяха изнесени десетки тонове безценни антики, които се реализираха в тамошните аукциони като преобладаващата им част директно потъваха в частни колекции.”


Често там, където текат археологически разкопки, може да се видят и следи от набезите на малджиите Иманярска карта

В категории: Традиции , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки