Дядо Атанас седеше под лозницата, загледан в себе си и някъде далече в миналото. Децата и внуците му нижеха тютюна сред закачки под разлистения асмалък.
Автор: Ваня Георгиева Вайчева
Той въздъхна от споходилия го спомен и започна да разказва за жената, покорила го още като дете с тежката си и необикновена българска съдба.
Жена с фередже стоеше мълчаливо на брега на река Марица. Тя съзерцаваше отсрещния, привличащ я с магическа сила. Покрай нея се изнизваха бежански колони от натоварени волски коли, следвани от уморени и напрашени хора. Те поглеждаха закованата на брега жена, но не я закачаха и я подминаваха.
Имаха основание за мъст прогонените от родните им места българи от Одринска Тракия в страшната 1913 година. Турците бяха изгорили селата им, поругали жителите им, а останалите бяха преследвани по пътищата от озверелите им потери.
Сега изпитание чакаше тракийските бежанци с придошлата през лятото река Марица. Измъчените хора тревожно спираха на брега, оглеждаха се уплашено и се прекръстваха. После хора и животни нагазваха в пълноводната река. Водите й все повече прииждаха. Следваше епичната битка по преминаването й. Отсрещният бряг беше спасението им от преследващите ги турски орди.
Жената стоеше все така неподвижна и вцепенена близо до тях. Внезапно тя се раздвижи, издърпа фереджето от главата си и то бавно се спусна надолу. Показа се красиво изваяното й лице. 10-годишно момче я зяпаше любопитно от спрялата наблизо кола. То развълнувано скочи и извика, сочейки я с пръст:
- Майко виж! Тя не е туркиня!... Българка е!... Българка!
Красивата тъмнокоса жена в черните робски одежди се извърна към тях. Русите майка и син се спогледаха и се усмихнаха. Светлината им достигна до нея и стопли душата й. Разбулената жена въздъхна горестно и промълви:
- Поробена българка съм. Отвлечена от турци, насила потурчена и насила за турчин оглавена!
Русото момче отиде при нея. Тя го погали майчински.
- Откъде идете, дете! Само двамата ли сте! Как е името ти?
- Ние сме тракийски бежанци от село Чопкьой, Узункюприйско. Турците изгориха селото ни и ние избягахме за една нощ. Казвам се Атанас, а майка ми е Катерина. Татко Въич умря и съм сирак... А ти?... Имаш ли деца?... Къде са те?
Поробената българка въздишаше тежко при думите му.
- Имам деца... три... но те... те... те са турски! - отчаяно въздъхна тя, оправяйки черния чумбер на цветчета и косите си.
Момчето пристъпваше притеснено и нетърпеливо от крак на крак, поглеждайки я въпросително със светлите си очи.
- Но тогава... ще тръгнеш с нас..., нали?... не сама! Опасно е!
Жената потрепери от точно уцелилия я въпрос на мъдрото дете. Смутено, с облекчение призна пред него с глух глас:
- Откъде знаеш това, Атанасе?... Сякаш четеш в мен...
- Бягаш от турците, защото не искаш да си повече робиня?
- Така е... Но ме е страх от водата... Не мога да плувам!
- Колоната е от чопкьовци. Няма да те оставят да се удавиш!
Майката извика момчето си. То тръгна, но се обърна към все така тревожно взиращата се в реката жена. Загрижено, сериозно и убедено, но някак си по детски наивно и умолително каза:
- И да си свалиш шалварите, за да не те повлекат към дъното!... Напълнят ли се с вода, няма спасение... Направи го!
Атанас изтича при воловете, подкарани от майка му с колата към водата. Преди да нагазят в нея, детето се обърна назад, помаха с ръка на колебаещата се жена и извика силно:
- Чакаме те на другия бряг! Ако закъсаш, викай за помощ!
Тракийката се бореше с прииждащата вода, но накрая тя стигна до шията й. Сети се какво й каза момчето за шалварите. Все още достигаше дъното и ги събу в движение. Те се въртяха и плаваха около нея. Течението ги понесе към бързеите, които ги замятаха. Кондурките й плуваха послушно зад нея. Тя продължи към жадувания бряг. Риташе във водата, загребваше я с ръце, потъваше и изплуваше.
Водата я потапяше, течението я понасяше и преобръщаше, бързеите я завличаха. Така се придвижваше и се стремеше с всички сили към спасителния бряг. Там хора, животни и коли се отърсваха от водата, а нейната битка с реката още не беше свършила. Тя коварно се опитваше да я изпита и да я лиши от правото на нов живот. При поредното си изплуване над водата успя да си поеме дъх и да извика за помощ.
Атанас я чу от брега, скочи уплашен от колата и закрещя:
- Майко! Поробената българка е в реката и не може да плува!
Майка му Катерина хукна с него към водата, викайки за помощ. Чопкьовците ги последваха, готови да помогнат на водещата битка с реката и със съдбата жена. Това й даде сили и тя извика:
- Няма да се дам!... Няма!... Няма връщане назад!
Отново се сбори с водата и надви притегателната й сила. Цялото й същество се мобилизира за битката. Останала без сили, най-после опря дъното. Бежанците я наблюдаваха със сълзи.
Жената бавно излизаше от водата, проправяйки си с мъка път между плаващите клони и дървета. Течението пак я повличаше, тя залиташе, падаше и отново се изправяше. Хората, разбрали от Атанас за тежката й участ, коментираха съчувствено:
- Каква сила има, милата, за да остави всичко и да тръгне! По-добре бежанка като нас, отколкото робиня!
- Майко, виж! Тя е с българска носия! - сочеше я пак детето.
Българката вървеше изправено срещу тях в народна премяна. Мокрите дрехи очертаваха красивото й тяло. Чопкьовците се радваха на победата й, забравили за миг своите несгоди и мъки.
- Каква смелост!... Каква жена!... Истинска българка!
Атанас я посрещна на брега и й намигна съучастнически.
- Знаех си, че ще преплуваш Марица! Силна си! Ти си герой!
- Аз съм просто българка. Но без теб нямаше да се справя!
Той я погледна дяволито. Закачливо и по детски й каза:
- Шалварите ти се носят по течението... А сега се закачиха на едни клони и вятърът ги изду... И никой не ги иска!... Никой!
Бежанците прихнаха да се смеят и колоната потегли. Жената отговаряше на въпросите им и разказа как турците са я отвлекли, насила потурчили и насила оглавили.
- А децата ти? - питаха съчувствено през сълзи тракийците.
- Те... те... те са турци! - безнадеждно отвърна тя... - Но аз се завръщам завинаги в моя роден край... с тревите, цветята, дърветата, птиците, синевата... В родината!... В моята България!...
Сините очи на дядо Атанас сияеха. Загледан в разнежилия го спомен, сред настъпилата тишина под лозницата, той споделяше възторга си за жената от реката, покорила го завинаги с българската си природа, духовна мощ и неизразима женска сила.
- И тя нито веднъж не се обърна назад!... нито веднъж... гордея се с нея!... Ех, каква българка!... Истинска българка... Ех, каква жена !
Прекрасен разказ. Подравления за точното пресъздаване на времето на преселението на българите-изселници от Беломорска Тракия и Македония. Мойте деди са го преживели и са оцелели.
Да се изпрати на Станишев,защото е неграмотен, относно миналото и трагедията на нашите българи за да се ограмоти и да не върши глупости на обшествени места.
