Опиянението от свободата да говориш срещу комунистите и тяхната провалена държавна политика продължи няколко месеца, за да се удави по-късно в блатото на реалната действителност
След два дни се навършват 24 години от края на тоталитарния режим у нас и началото на така наречения преход към демокрация и пазарна икономика. По това време големи надежди бяха насочени към група брадати и зле облечени интелигенти, които подскачаха и се надвикваха върху импровизирани трибуни, издигнати като ешафоди пред недостъпните доскоро крепости на диктатора Тодор Живков.
Опиянението от свободата да говориш срещу комунистите и тяхната провалена държавна политика продължи няколко месеца, за да се удави по-късно в блатото на реалната действителност.
Партията столетница с неочаквана за годините й ловкост извърши виртуозно политическо салто и се превърна (поне на думи) в модерна социалдемократическа организация. За кратко време успя да стегне старите бойни редици и да спечели убедително първите парламентарни избори, въпреки яростната съпротива на новосъздадения Съюз на демократичните сили.
Още тогава най-новата българска история се подигра с очакванията на милионите наши сънародници, надяващи се с нетърпение да заживеят най-после в условията на една истинска демокрация. Днес, когато се обърнем с гняв назад, виждаме една разорена и напълно разединена държава, преживяла в мирно време събития, многократно надхвърлящи ужасите на една реална война.
Някои наши съседи като бивша Югославия и постюгославска Македония минаха през изпитанието на гражданските кланета и въпреки всичко успяха да се съвземат икономически и духовно много по-бързо, отколкото мирна България.
Многобройните правителства, които се сменяха през последните две десетилетия у нас, също убиваха своя народ, но с много по-префинени средства и винаги от името на уж настъпилата дългоочаквана демокрация.
Успели да преживеят дългия гнет на Живковия режим, коравите наши сънародници бяха атакувани упорито от неговите клонинги, които им сервираха „Лукановата зима“, „За бога, братя, не купувайте“ на червената марионетка Димитър Попов, бандитският апогей при Любен Беров, кошмарът, наречен „Виденов“, за да завършим триумфално ХХ век с българския Пиночет в лицето на драгалевския мавър Иван Костов.
Нов век, нов късмет... От Мадрид долетя алчното старче, претендиращо за престола на Кобургите, измъчвали България близо шест десетилетия със своите изчанчени разбирания за царска демокрация. От тях ни е останал онзи слугински синдром, който и днес тегне с пълна сила върху новоизлюпените нашенски политици.
Заедно със Симеон, озовал се изненадващо в премиерското кресло, вместо върху царския трон, в България нахлу така наречената организирана престъпност в лицето на банда финансови и икономически пирани, ловували до този момент из американските и английски вивариуми, пълни с подобни на тях „килъри“ на световната икономика. За кратко време видяха сметката на всичко, което все още мърдаше на стопанския фронт у нас след унищожителното торнадо на нашенския Ал Капоне Иван Костов и неговите ненаситни икономически гангстери.
Така наречените „юпита“ се оказаха не по-малко алчни от своите предшественици. Оплакваха се напоително, че са загубили значителни средства, за да се жертват на „ползу роду“ и само след четири години успяха да забравят жалбата по лондонското Сити и да се превърнат в най-новите български милионери. За сметка на нас, наивните български данъкоплатци, разбира се. Финалът на това меркантилно управление беше достоен за оперното изкуство на Джузепе Верди.
Царственият предводител на грабливата тайфа се изживя като истински тореадор и понечи да съсече с един удар съдебния казус за имотите на така наречената династия на неговите родители. Опитът да се откраднат земите на българската държава от един „благородник“ с претенциите да обича своята родина безкористно (по неговите думи) бе поредният кинжал, забит в гърба на новата нашенска демокрация.
Заедно с детронирания цар в свободното пространство на разградена България нахлуха новите орди на реанимираната Османска империя в лицето на тройния агент Ахмед Доган и неговите кръвожадни депесарски башибозуци. Родината майка отново изпъшка под ярема на възкръсналото турско робство, завърнало се на крилата на криворазбраната демокрация.
Правнуците на джелатите на българската нация се настаниха по високите етажи на властта и започнаха да диктуват условията на новото турско робство. Срещу българските патриоти бяха насъскани всички възможни репресии, за да бъде смачкано окончателно националното достойнство на българина и да бъде превърнат той отново в рая, която обслужва потурнаците на боянското султанче Ахмед Първи Български.
Цар и султан яхнаха България и я мъчиха и грабиха цели четири години преди да я предадат в ръцете на една нова комбинация от политически мошеници, клонирани от същите бандитски ядра, управлявали до този момент.
За цвят, и то червен, към новата управляваща банда бе включена и огладнялата от дългите икономически пости българска левица, начело със специалиста по руски военни униформи Сергей Станишев.
И като се започна едно папкане на държавната баница... та се не видя кой от кого по-бързо опустошава националната хазна. Но всичко – строго регламентирано по схемата 8:5:3. Но само за управленците, за народа не беше отделена и една нещастна единица.
На фона на откровения грабеж, появата на новия политически Франкенщайн, наречен ласкаво бате Бойко, беше приета от наивния ни народ едва ли не като спасение от предишните хайдуци. Уви, упованието в новия Месия бързо угасна в потока от новини за възкръсването на престъпните групировки от близкото минало.
Оказа се, че шармантният господин Борисов е само един излъскан и съзнателно „очовечен“ образ на съвременната българска мафия. Останалото е известно...
Днес, когато сме пред прага на четвъртвековния юбилей на така наречения преход към пазарна демокрация и либерални икономически отношения, мизерстваща България е изправена пред фаталния кръстопът и трябва да решава накъде да поеме през следващите години на своето обществено развитие.
За съжаление в този исторически момент държавата се управлява от марионетен кабинет, начело с куклата Пламен Орешарски, чийто конци се дърпат от олигархическите господари на съвременна България. За да се прескочи пропастта, зейнала пред нашата нация, са необходими родолюбиви сънародници, готови да пренебрегнат личните интереси и като истински професионални сапьори да изградят необходимия мост за преминаване в света на истинската демокрация.
Там, където всеки българин ще се чувства полезен за своето общество и няма да мисли за преселване извън границите на Отечеството. Пред нас най-после изгрява единственият шанс за спасение – обединението на патриотичните сили и изгонването на националните предатели.
И както се пее в „Марсилезата“: „Денят на славата дойде...“ Дошъл е наистина часът на справедливостта в нашето Отечество – ние, патриотите от „Националния фронт за спасение на България“, ви обещаваме, че няма да ви подведем и заедно с вас ще се преборим за новото Освобождение на България!
