Ангорският договор от 18 октомври 1925 година, който се смята за основополагащ за отношенията между България и Турция, съдържа в себе си няколко интересни
Автор: Огнян Марков
и съвсем категорични текстове. В параграф В от Протокола към този договор например, се установява следното: „Недвижимите имоти, от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от европейската територия на Турската република, с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 5/18 октомври 1912 г. до подписването на настоящия Протокол, както и недвижимите имоти, от какъвто и да е вид, принадлежащи на мюсюлманите от териториите на Отоманската империя, откъснати вследствие на Балканската война, които са се изселили в Турция след 5/18 октомври 1912 год. до подписването на настоящия Протокол, ще останат собственост на държавата, в чиято територия се намират.“
Само този текст от Ангорския договор стига за правно издържания извод, че вакъфските имоти са собственост на българската държава от датата на влизането в сила на Ангорският договор и Турция не може да има каквито и да е претенции върху тях.
И това е напълно нормално, още повече че религиозните мюсюлмански общини и самото Главно мюфтийство на мюсюлманското изповедание са също така български организации, чиято дейност се осъществява на българска територия и е подчинена на българската юрисдикция.
Всъщност по това никога не е имало сериозен спор и механизмът на опитите на турската държава да увеличи своето влияние върху мюсюлманите в България е съвсем друг. И точно той трябва да бъде разкрит, за да стане ясно, че традиционната и напълно правилна от всяка гледна точка българска толерантност към малцинствата у нас, към съседите ни и въобще към всеки по-остър въпрос, който ни спохожда, се превръща понякога в обикновено дупедавство от страна на поредните недоразумения на властващия български политически елит или от магистрати, които или не са внимавали добре в часовете си по история в училище, или пък в действията им могат да се доловят добре очертани елементи на корупция.
Няма и по какъв друг начин да се квалифицира решението на магистрата от Софийския градски съд Николай Марков, от 4 юни тази година, с което той признава за установено качеството на правоприемник Главното мюфтийство на мюсюлманското изповедание в България по отношение имотите на 940 верски ислямски общини.
По силата на това решение около 10 милиона декара са заплашени вече да не бъдат българска земя, скандален случай, които бе осветлен документално в предаването „Паралакс“ от 30 октомври 2013 г.
Аналогично на това решение е и съдебното постановление за връщането собствеността на „Куршум джамия“ в Карлово, което изправи буквално на нокти патриотичните сили в града.
В противовес на това е едно решение на състав на Врачанския окръжен съд с председател Евгения Симеонова, с което в напълно аналогично дело се отхвърля като неоснователен предявеният от Мюсюлманско изповедание иск за признаване на правото му на собственост върху сградата и прилежащият имот на „Ески джамия“ във Враца.
В този случай съдебният състав е приел, че ищецът – Главното мюфтийство, не е успял документално да докаже „съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община след 1878 г., принадлежността на правото на собственост върху процесния имот към патримониума на тази община, извършено отнемане на имота без законово основание в периода 9 септември 1944 г. до 1951 г.“.
Водят се дела и за оспорване държавната собственост върху сградата на Музея на религиите в Стара Загора, върху „Ташкия джамия“, „Чифте баня“ и турските гробища в Пловдив.
Всъщност тъкмо тези промени в Закона за вероизповеданията, предложени от депутати от БСП, ДПС и „Атака“, отвориха кутията на Пандора, а вътре в нея, както е в древногръцкия мит, остана затворена само надеждата. Цената на това национално предателство на депутатите от управляващата сега коалиция не е известна, няма и да я разберем.
По същество обаче тази промяна в закона връща нещата в изходната им точка, тоест към 1878 година, когато се е оформяла свободната територия на Третото българско царство. Защото най-същественото в тези промени е постановката, че придобивната давност върху принадлежащите вече на държавата религиозни имоти, включително и християнски, и мюсюлмански, вече не се зачита, а започна да тече от 1 януари 2013 г., което според доц. Дилян Николчев, преподавател по църковно право в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", представлява „тотално нарушаване на конституционни принципи и правила“ (dnevniк.bg., 29 юли 2013 г.).
Както вече се спомена, Главното мюфтийство и други мюсюлмански настоятелства се възползваха веднага от тази поправка и заведоха повече от 90 дела за установяване правото им на собственост върху сгради и имоти на територията на цялата страна. Преди три месеца на частно посещение у нас бе турският вицепремиер Бекир Боздаг, който остана покрусен от лошото състояние на някои от така наричаните в Турция „паметници на отоманската култура“ у нас. И, според една информация в медиите, веднага връчил на президента Плевнелиев списък на 2000 паметника на тази култура, за които турската държава искала да „полага грижи“.
Интересно как става тъй, че гостът се разпорежда в къщата на стопанина - нещо, което ясно личи и в цялата тази лавина от искови производства за признаване на собственост върху сгради и терени. И дали президентът ни е приел с благодарност предадения му списък с цел да разшили общата си култура, или пък да съдейства институциите у нас да върнат тези имоти на мюсюлманското изповедани?
Сред патриотично настроените българи властва мнението, че въпросът за вакъфските имоти има своята морална страна. Това е напълно вярно. Защото болшинството от тези „отомански културни паметници“ са строени върху разрушените от османските завоеватели български християнски църкви и върху кръвта и костите на убитите в тях българи.
Османският завоевател е разрушил всички български църкви и на на тяхно място е издигнал своите джамии, като е направил това с огън и меч и налагайки своята воля над българския народ. 500 години е продължавала политиката на обезбългаряване на нашите земи, на потурчване и кланета. Пита се, това основание ли е сега, наследниците на този завоевател и техни верски братя да искат тези имоти? Както правилно се отбелязва в някои публикации по темата – ами ако станат траките от гробовете си, ако италианците си поискат старите римски поселища и паметници?
Проблемът обаче далеч не е само правен и морален. В един от миналите броеве на вестника писахме за операцията „Ислямска дъга“ и бе обяснен детайлно планът за възвръщане на турското влияние над някогашните територия на Отоманската империя. И не са ли тези искове част от този план, в който първо се искат джамии, а после се обявява джихад?
Принципът на реципрочност е основополагащ в отношенията между държавите. Той свидетелства за добрите им намерение една към друга и за тяхната коректност. В този ред на мисли Турция и досега не признава правото на обезщетение на източнотракийските българи, прогонени от родните си домове след Междусъюзническата война и избивани и клани по пътя им към Отечеството. А те общо възлизат на над 20 млрд долара!
Промените в Закона за вероизповеданията, последващите съдебни искове на мюсюлманските настоятелства и реакцията на патриотично настроените българи в съвкупност сериозно заплашват вече етническия мир у нас.
Този безспорен факт се потвърждава и от политиката на турската държава спрямо сирийските и други бежанци, част от които тя услужливо насочва към тънките места по общата ни граница с цел колкото да разтовари себе си от това бреме, толкова и вероятно да промени в бъдеще баланса в етническия и верския състав на българското население. А оттам до новото робство крачката е само една.
