Разнебитена къщурка от заблуда, измама и недоразумения
20 Септември 2013, Петък
Откъси от бестселъра „Империя на дълга“
Бил Бонър е американски икономист, автор на книги и статии по икономически и финансови теми. Той е основател на “Агора Пъблишинг” и основен автор във финансовия сайт The Daily Reckoning. Бонър е автор и съавтор на бестселърите "Финансовият Страшен съд" и "Империя на дълга". Забележителното за тези книги е, че са публикувани преди да се развихри невижданата от 80 години насам финансова криза. Само седмица след излизането си в края на септември 2003 г. първата става бестселър в рейтингите на Wall Street Journal и New York Times, а "Империя на дълга" е наредена сред 10-те задължителни за прочит книги на 2005/2006 г. от списание The Economist. Ето какво казва Бил Бонър в „Империя на дълга“:
Нека се спрем за момент и да се вгледаме във Великата американска империя на дълга. Това е най-големият дълг в историята. Той поддържа най-величествената икономика, която е изграждана някога. Носи повече богатство, на повече хора от всяка друга система, която е създавана. Американската икономика е не само несравнимо ефективна, но и неизмеримо забавна.
Има своите излъскани шлемове и веещи се знамена, своите интелектуалци и своите гладиатори, своите Цезар, Антоний, Нерон и Калигула. Има своите храмове, съдилища, Капитолия, сенаторите си, своята преторианска гвардия, центуриони, легиони по целия свят, както и своя “хляб и забавления за народа” и своите скъпо струващи войни по периферията.
Римската империя се е базирала на класически модел на имперските финанси, основана на сложна и разнообразна пирамида от връзки на подчинение, изградена чрез брутална сила.
Американската империя на дълга, от друга страна - стои не на основата на солидна пирамида на доверие, права и власт – а е като разнебитена къщурка от заблуда, измама и недоразумения.
“Моят данъчен консултант ми досажда... Знаете какво става с пазара на имотите.” - цитира NBC през юни 2005 млада жена, купила втори дом в Колорадски курорт. Според изследване повече от една трета от къщите, продадени през последните 12 месеца(2006), не са за основно местожителство, а са втора къща или инвестиция.
В основата на пирамидата се намират дребни агенти, разпространяващи лъжи и заблуди – такива като гореспоменатия данъчен консултант, който кара жената да навлезе в най-балонообразния пазар на имоти в американската история.
Журналистическо проучване сочи, че оценители често разтягат оценките, за да помогнат да се сключи сделка. Кредиторите знаят много добре, че оценките са лъжливи, но ги поглеждат с едно око, докато с другото гледат декларацията със съмнителния доход на кредитоискателя. И, според същото изследване, кредиторите вече не проверяват верността на тези декларации.
В Калифорния цените на къщите изпревариха значително ръста на доходите, така че едва един на десет купувачи може да си позволи една средна къща, се посочва в книгата. Но все пак, благодарение на “градивните финанси”, се продават повече къщи от всякога. „По този начин основата на дълговата пирамида се основава на всеобща измама и алчност, покрита с друго ниво от измислици“.
Финансистите знаят много добре, че голяма част от купувачите не могат да си позволят да плащат за къщите, които са купили, но не виждат смисъл да го споменават. Нито пък инвеститорите искат да знаят.
Най-умните от тях дори са разбрали как работят нещата. Федералният резерв държи краткосрочните лихви под нивото на инфлацията, за да могат инвеститорите в дългосрочни ипотечни финансирания и купувачи на американски държавни облигации да направят лесни печалби.
По-нагоре по стъпалата на имперския дълг са легиони от аналитици, икономисти и хора, всяващи объркване, чиято роля е да ни накарат да вярваме в 6 невъзможни неща преди закуска и още дузина преди вечеря. „Икономисти шарлатани в статистическото бюро за труда обработват числата така, както охраната на Гуантанамо се отнася със затворниците. Обработват ги така грубо, че са готови да кажат каквото и да било. Малтретирането на статистиката е това, което позволява на американците да се самозаблуждават за собствената си икономика. В добро състояние е, казват те. Има растеж. Стабилна е. Всички тези така наречени факти са малко повече от обстойно извъртане“.
Ясно за всеки, който си е направил труда да помисли за това, е, че икономика, която харчи повече, отколкото произвежда, е в упадък. Според Бонър обаче е трудно да се намери икономист, който да каже това.
По проблема на търговския дефицит икономистите ще кажат каквото сенаторите и конгресмените искат да чуят, както Levey&Brown направиха в списание Foreign Affairs: “Дефицитът на САЩ по текущата сметка и външният дълг не са голяма заплаха за глобалната позиция на страната. Американската мощ е базирана на икономическо превъзходство и финансова стабилност, които няма да свършат скоро.”
Всъщност историята с търговския баланс е най-нелепата приказка, която икономистите някога са чували. Една нация купува неща, които не може да си позволи и от които няма нужда, с пари, които няма.
Щабквартирата на Федералния резерв е друга крепост от лоялни лъжци, които не само подтикват гражданите да ипотекират къщите си, да купуват коли и да извършват всякакви актове на необуздано безразсъдство, а също и контролират парите на нацията и се грижат да вървят ръка за ръка с измамата.
„От центъра до най-отдалечения гарнизон в периферията, от най-ниския ранг до най-високия – всички гордо участват в една от най-големите измами за всички времена. На дъното на империята нископлатени роби прахосват пари за вносни дрънкулки. Плебеите играят комар с ипотечни кредити с променлива лихва. Патрициите залагат на хедж фондове, които спекулират с ипотечни дългове. Близо до върха са икономистите от ФЕД, подстрекавайки ги да го правят. И на самия връх е изпълнителят..., който намалява данъците, докато увеличава разходите за хляб, забавления и войни“, добавя той.
От едната страна на земното кълбо – в англосаксонските страни, в частност САЩ – са потребителите. На другата страна – Азия – са производителите. Едната страна прави, другата взима. Едната спестява, другата взема заеми. Едната произвежда, другата консумира.
„Нещата не са били замислени по този начин. Когато Америка първо се нагърби да бъде империя, тя беше изгряваща, силна, дейна, новаторска млада икономика. И за 6 десетилетия от своето имперство – приблизително от 1913 до 1977 г. - извличаше облаги от конкурентната си позиция. Всяка страна, до която успя да простре доларите си, стана потребител. Нейният бизнес правеше печалби“.
Постепенно обаче нейните търговски предимства са избледнели, а индустриите й - остарели. Появяват се конкуренти по периферията на империята – първо в Европа, след това в Япония, а по-късно в цяла Азия, дори на места, в които тази империя никога не е доминирала.
До началото на 21 век разходите за поддържане ролята на САЩ като единствена световна суперсила нарастват до над 5 на сто от БВП на страната, или 558 млрд. долара на година. Америка не само не е измислила начин как да таксува света за осигуряването на ред, но сега този ред работи против нея.
„Икономиките по периферията се развиваха по-бързо. Те имаха по-високо ниво на спестяване и много по-ниски разходи за труд. Имаха някои от разходите за хляб и забавления, но нямаха разходите за опазване на империята.
Те бяха по-свободни, по-леки, по-бързи. Всеки ден конкурентите вземаха все повече от американския бизнес, активи и пари. Ако империята беше действащ бизнес, счетоводителите биха казали, че губи пари“.
„За момента американците приветстват своите имперски стандарти. Те благодарствено слагат американския флаг на колите си, на шапките си, на чашите си, на ризите си, дори на бельото си. Американците са горди с империята си – и би трябвало да бъдат. Без нея никога не биха могли да затънат в толкова дългове. Коя централна банка би напълнила трезора си с аржентинско песо или зимбабвийски долар? Кой наркотрафикант или търговец на оръжие би искал да му се плати в полски злоти? Коя инвестиционна компания би купила боливийски държавни ценни книжа?
Доларът няма златно покритие от 34 години насам. И все пак хората го вземат за толкова ценен, колкото жълтия метал – че и още повече. В края на краищата даването на заем на чуждо правителство е залог, че това правителство ще изстиска гражданите си, за да може да плати. САЩ дори не се налага да изстискват. Когато един дълг трябва да се плаща, други чужденци се нареждат на опашка да го финансират“.
