Винаги съм се учудвал на страховития мазохизъм, с който периодично аз и моите сънародници жестоко се самонаказваме. Последно го усетих в началото на отминаващата седмица, с появилия се доклад на Института за Земята към Колумбийския университет, според който „българите са категорично на последно място сред европейците по лично щастие и на 13-о място отзад напред сред общо 156 страни по света”.
След нас били само Ботсвана, Мадагаскар, Сенегал, Сирия, Коморските острови, Гвинея, Танзания, Руанда, Бурунди, Централноафриканската република и Бенин.
Того заемало последното 156-о място. Нашего брата журналист, от де що има медия, със сатанинска радост раздуха туй изследване и то плющя като едно информационно знаме по всички емисии и най-вече по централните вечерни, които са свещени за българина, зер той ги следи и коментира настървено със своята святая светих – ракия със салата.
Разбира се, колегите са професионалисти, новината беше разнообразена и раздухана с анкети и мнения на психолози, социолози и още каквито се сетите лози. Всички цъкаха загрижено с език и мъдро кимаха с глави, зер нещастен е българинът и това е.
Направо да ревнеш на глас. Аз, обаче, като истински син на моя народ, вече бях пил две ракии по време на вечерната емисия и стигнах само до разсъждения, това със сълзите на глас ми се размина.
Че то, замислете се! Кога не сме били нещастни? Даже и синусоида не е графиката на нашето душевно състояние във времето, а си е чиста права. Имам спомен от развития социализъм, когато бях чавдарче, пионерче и комсомолец, че хората бяха постоянно нещастни. Имаха тристаен апартамент, имаха „Москвич” или „Лада” (тежкар, не му е чиста работата), имаха и вила (която кой знае защо наричаха „на село”) и пак бяха нещастни.
Предприятията бяха държавни, почти никой за нищо не отговаряше, държавата лъжеше, че плаща, хората я лъжеха, че работят, можеха да крадат от „общото”, децата им ходеха по лагери, имаше карти за почивка във ведомствени станции, но във въздуха витаеше едно постоянно чувсто за нещастие.
Ако на случайна среща на въпроса „Как си, бе?” отговориш „Ууу, супер съм! Много съм добре!”, 100% нещо си в прегрешение. Въпреки гореописаните условия на живот и щедри социалистически благини.
Когато поотраснах, ми стана ясно защо хората у нас ги тресе такова нещастие. Свобода нямало, демокрация, полет на мисълта и човешкия дух! Прекрачих наобратно портала на казармата и животът се ширна пред мен и таман като по поръчка дойде и демокрацията. Рекох си „Айде, край на нещастието, туй беше, 45 години стигат, времето е наше” и така нататък, знаете го...
Но, не би! След минимална, едно-двегодишна еуфорийка, нещастието отново трайно се напласти над Родината – земя като една човешка длан.
Натиснаха ни мутри, фалшиви банки ни изсмукаха парите, стопанската инициатива на гражданите взе да гълта вода и животът ни пак взе да криволичи.
Знаехме кой откъде идва, как се създават изедниците, че ако поиска, народът може да измете всеки мошеник от управлението на държавата, но кой знае защо избрахме отново да бъдем нещастни. Въпреки че имахме свободата. (Интермедия: Ако погледнете славната ни история, ще останете учудени сумарно колко много време сме били нещастни и поробени. Всъщност, ще ви бъде по-лесно да изчислите колко малко сме били щастливи и в подем, отколкото обратното. Край)
Това със срещата на улицата и разговора отпреди 20 реда можете да видите навсякъде по улицата и днес. Ако кажеш, че си наред, печелиш свястно, кефиш се на работата, а в семейството всичко е супер, като нищо си навличаш учудване, ако не и лека омраза.
Виж, почнеш ли да сумтиш, че не върви, веднага ставаш свой човек – „Оох, завалийката, ми така ше е, тя... Ти, пък, нас да видиш, едвам свързваме, бахти и живота... „
Мрънкането и нещастието са ни национални спортове. Без да помислим и за минута дали щяхме да сме щастливи, ако живеехме сега в Сирия например. В пустинята Сахара. В ежедневно пукащата се от земетресения Япония (помните какво се случи на тези хора преди две години, нали). Или в Индонезия например, с цунамитата, които постоянно погребват стотици хиляди хора наведнъж. В някоя от африканските диктатури, където човешкият живот не струва и пет стотинки.
Не е ли някакъв вид родоотстъпничество сами да избираме да сме нещастни в едно от най-красивите места в Европа, предвидливо отхапано от византийската империя от родителя ни хан Аспарух?
Не е ли жалко постоянно да отказваме да поемем избора сами да градим себе си, съдбата си и страната си?
Не е ли леко притеснително да си го казваме всеки ден в очите и дори да смятаме, че това е белег за интелект – да се смеем над нещастието си и това да смятаме за чувство за автоирония, а когато някой извън България ни го припомни, да скачаме злобно срещу него и да се блъскаме в гърдите, че който е нещастен, той е баш патриот?
Случка 1: Приятел моряк, който е обиколил с корабите целия свят, ми разказа, че в Южна Америка според него хората били много по-бедни от нас. Но били щастливи. На опуленото ми „Защо? Как така?” отвърна с лека усмивка, че на тях да си щастлив им било в темперамента. Просто така, започнела ли самбата, те започвали фиестата.
И в някои страни от нашите европейски географски ширини било така. Не се оплаквали хората и това е.
Случки 2 и 3: Четох преди време репортаж за клошарите в Ню Йорк. Репортажният екип изровил изпод кашони и парцали един страшно мизерен тип. На въпроса как се чувства, последвал светкавичен отговор – „Идеално, благодаря ви!” После разказал, че всъщност не е чак толкова добре, но това не е техен бизнес.
Гледах в интернет хроника на CNN за първите дни след зверската трагедия в Япония от 2011 година. Млад мъж с каска на главата и униформа, стегнат и гладко избръснат, напътстваше други свои сънародници къде има питейна вода, къде раздават суха храна и къде са палатките за пренощуване. Разказа суховато, че вълната отнесла дома му, любимата му жена и двете му малки дъщерички, но като цяло оживелите от ужаса щели „да се оправят в кратки срокове”.
Случка 4: Скоро се видях на улицата със съученик от техникума. Върти някакъв бизнес човекът, не зная точно какъв, сигурно никак не му е лесно, но къщата му е къща, семейството му е здраво и кара... няма значение, автомобилът му е много хубав. Попита как съм. Отговорих, че всичко ми е наред, здрав и прав, отслабнах 15 килограма, чувствам се добре и с тия 2 000 евро заплата...
Тъжно, много тъжно отрони „Еех, така е, така е... Навремето като реши да учиш езици, ти се смеех: Пък аз, с мойто инженерно образование...”
