Няма да забравя как веднъж на самия рожден ден на Николай Хайтов бяхме заседнали двамата с него от ранна утрин до тъмно вечерта в Държавния архив.
Автор: Магда Русева
Знаех много добре, че когато трябваше да се върши нещо, той не се съобразяваше нито с делник, нито с празник.
Така и в този личен за него празничен ден прехвърляхме куп папки, за да търсим документи и скици отпреди много години за общинските земи на село Яврово.
Хайтов беше повел безкомпромисна борба за възстановяването на незаконно присвоена част от тези терени. Той не можеше да се примири с несправедливия грабеж в ущърб на непосилния труд на хората от родното му село. Откриването дори и на най-оскъдната информация би могло да бъде силен коз за разплитане на безчестието.
Неслучайно даровитият писател споделяше, че от архивите той получава не само фактическа достоверност, но и толкова необходимата му увереност за отстояването на важни каузи, а също и за създаването на пълноценни литературни произведения. Понякога с приятно чувство той заявяваше: „Ако не се бях хванал за перото, навярно щях да стана архивар“.
Упоритата и трудоемка работа на Хайтов с архивните материали не само предхождаше, но и съпътстваше целия процес за издаването на дадена книга. „Защо обаче и след това той продължаваше да събира още информация по съответната тема?“ – питах се аз. Така, независимо от няколкото издания на „Гробът на Васил Левски“, той не спираше да търси допълнителни сведения за мястото, където е погребан националният ни герой.
В дневника си на 3 август 2001 г. след многото задачи за деня писателят е отбелязал: „Вестник „Свобода“ от 18 и 19 юни 1886 г. Други такива ежедневници какво пишат за гроба на Левски“.
Не трябваше много време, за да намеря отговор на зададения си въпрос. Всичко опираше до неподправената искреност и свръхотговорността на човека и твореца Николай Хайтов пред неговите читатели и обществеността. Свързах това и с някои от дълбоко заложените в него нравствени добродетели като упорита самовзискателност и навика му да си прави самооценка.
При работата с личния му архив силно ме впечатляваха неговите ръкописи на статии, интервюта, беседи, разговори и др., върху които той беше поставил своите оценки. Те варираха от „Бива го“, „Средно“ и „Горе-долу“ до „Добре е“, като единствено два от огромното множество материали бяха оценени с „Много добре“ и „Отлично“! Което много добре илюстрира неговата пословична самокритичност.
Човек с богата душевност и силно чувство за хумор, Хайтов често се шегуваше и със себе си. И сега пред мен оживяват случаите, когато, подарявайки ми своята поредна излязла от печат книга, ми се усмихваше и казваше:
- Заповядай! Но не си длъжна да четеш моите глупости!
- Дай, Боже, повече такива „глупости“! – отговарях му с усмивка и аз.
