Спомен за Хайтов


Спомен за Хайтов
Панорамен изглед към днешното македонско градче Крани
13 Септември 2013, Петък


Изповед на дългогодишния шофьор на писателя за искреността и доверието между двамата

Автор: Любомир Николов

Трябва да си призная, че много често си мисля за Николай Хайтов и ме боли, че вече го няма. А какви години бяха!
Спомням си началото. През далечната 1973 година научих, че той търси шофьор за редакцията на сп. „Родопи”. Един ден смутен застанах пред  него в кабинета му и казах, че идвам да кандидатствам за тази длъжност. Поприказвахме половин час и той току отсече:
- Добре, идвай и започвай работа!

Момент, другарю Хайтов! Още не съм казал всичко за себе си. Трябва да знаете още, че преди седем години бях съден. В Югославия лежах 20 дни в тамошния затвор и след това бях върнат и предаден на българската Държавна сигурност. Тук ме вкараха в Софийския централен затвор. Осъдиха ме на шест месеца лишаване от свобода и една година лишаване от политически права.

Самият аз не се срамувам от всичко това, защото нито съм убил, нито съм откраднал нещо. Съвестта ми е чиста. Но за някои бях неудобен. Където и да кандидатствах за работа, след прочитането на автобиографията ми,  любезно ме отпращаха. В една болница бяха много на зор за шофьор на линейка, та ме взеха. Това исках да знаете преди да си подам заявлението и автобиографията си.

Моята история

Хайтов ме погледна с повишен интерес и каза:
- Я ми разправи как те хванаха сърбите?
- Не ме хванаха сърбите, а хърватите. Горе, в Алпите, на 1 юни 1966 г. Тито  заповядал да се блокира цялата граница на Югославия, тъй като разбрал, че се готви преврат срещу него. А аз правя опит да премина границата точно на тази дата.

Вече виждах  просеката в гората, когато двама войника изскочиха от една землянка. За миг прищракаха автоматите и насочиха срещу мен зловещите им дула. Разгневено и стресиращо изкрещяха нещо, което даже и не разбрах. Рязко спрях с вдигнати ръце, претръпнал пред дулата, готови да загърмят всеки момент.
На Хайтов му ставаше все по-интересно.
- Ама наистина ли? И после какво стана?

- Заведоха ме в градчето, което мисля, че се казваше Крани. На следващия ден ме изправиха пред съда, където имаше и преводач. Съдията ме разпита и ми прочете присъдата – 20 дни затвор,  затова че съм опитал да мина границата с Австрия без никакъв документ. На двадесетия ден ме качиха на влака с един полицай. На границата ме предадоха на един наш подполковник от Държавна сигурност, който ме остави в Софийския централен затвор. Това е цялата история. А сега мога ли да си отивам?
- Къде ще си отиваш? Нали ти казах да идваш и да започваш работа.

- Но вие допреди малко не знаехте за затвора.
- Доволен съм, че ми разказа всичко. А то, хора разни. Току-виж някой си дошъл да ми разправя каква змия съм си сложил в пазвата. Та нали и край мен ги бяха заплели някакви, че за една бройка не влязох в затвора.
И Хайтов ми разказа накратко за своите проблеми като лесовъд. За доносите от малки, подли душички, за излязлата статия против него във в. „Работническо дело”. За всичко това, довело до края на кариерата му като лесовъд и началото на ваденето на хляба с писане.

И още за бягството

Започнаха да се нижат годините на работата ми при големия писател. Една, че две, че пет…
Един ден, докато пътувахме за Смолян, пак стана въпрос за моето бягство.
- Добре де, Любо, все пак защо?

- Защо ли,  другарю Хайтов, ще ви кажа?! От 1956 г., когато завърших гимназия, до 1966 г. поне 6-7 пъти съм подавал молба за виза до ГФР. Исках да отида да видя вуйчо си. Отговорът беше все един  и същ: „Молбата ви не се удовлетворява”. В същото време познавах хора, които ходеха да гледат футболни мачове в Париж и Лондон.
Как да не псува човек. Винаги съм обичал пътуването. Това беше причината да оставя следването си и да стана шофьор. Като стана дума, вече толкова години сме заедно, може ли да ви помоля да ударите едно рамо да ми дадат виза за Западна Германия.
Хайтов ме погледна и само попита:

- Ще се върнеш ли?
- Ще се върна! Имате думата ми.
Заминах с едномесечна виза и на 28-я ден се върнах в София. Като ме видя той много се зарадва.

- Здравей! Не се съмнявах, че ще се върнеш. С твоя заместник си нямахме приказката.
И започнаха пак да се нижат ден след ден, година след година с пътувания по страната и предимно из Родопския край. Дружбата ни с Хайтов ставаше все по-здрава. Дето се казва – разбирахме се без думи.
Когато пуснаха сериала „Капитан Петко войвода”, от цялата страна заваляха покани за срещи с Николай Хайтов и Васил Михайлов. Като на шега шефът казваше: „Нищо друго да не правим, само на срещи със зрителите да ходим, пак няма да ни стигне времето”.
А то си летеше...

На път за Америка

През 1989 г., след като бяхме вече 16 години заедно с Хайтов, един ден пак отворих темата за моите пътувания.
- Другарю Хайтов, да ви попитам нещо. Ще ми помогнете ли да отида до САЩ? Там имам леля и братовчед. Не съм ги виждал 30 години.
А той се засмя и каза:

- Знаех, че рано или късно ще видиш и Америка. Ще го уредим, но искам да си намериш заместник, докато отсъстваш. Този път няма да те питам дали ще се върнеш.
Да ме замести на поста извиках един приятел от Асеновград – Красимир Димитров. Добър шофьор, а пък и се познаваха с Хайтов, който остана доволен от предложението ми.
Тръгнах и за САЩ, където стоях шест месеца и се върнах през бурната 1990 г. Всички познати ми казваха, че съм луд, но аз не мислех така. Защото Николай Хайтов направи за мен такива неща, че аз не можех да не оправдая доверието му. Той заложи името и авторитета си за мен, така че не бих могъл да постъпя другояче.

Накрая искам още веднъж да кажа: благодарен съм на съдбата, че ме срещна с Николай Хайтов. Времето, прекарано с него, е най-хубавият период от моя живот!


Факсимиле от заповедта за задържането на Любомир Николов в Югославия Списание „Родопи“ Николай Хайтов в редакцията на списанието

В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки