„През сито и решето“

Първата горска практика през 1940 г. изкарах в Чепеларе, в районната инспекция на горите, и то в канцеларията, за да се запозная с горската администрация. Настанихме се в една барака заедно с жена ми, а тя пък се включи там в разни учителски конференции и сбирки. Първото, което ме привлече в горската инспекция, беше пишещата машина „Континентал“, на която се научих да пиша сравнително бързо, за по-малко от десетина дни, и след това всичко, каквото имаше да се пише, минаваше през мен.

Не се насищах да се упражнявам. Усвоих типовите писма и започнах да поднасям на районния инспектор готови за подпис текстове. Името му не си спомням, но беше затворен в себе си, възнисък мъж, с голяма, обла като тиква, леко наклонена глава и прошарена гъста коса. Не го видях нито веднъж да се усмихне, драма ли някаква преживяваше, такава ли беше темерутеста природата му, това не разбрах, защото стоях само два месеца.

Едно от малкото забавления, докато бях в Чепеларе, беше вечерното движение по главната улица. Лично аз два-три пъти прекосих под ръка с жена ми това движение. Неуютно се чувствам в калабалъка, все едно дали ще е движение или митинг, и тази своеобразна алергия към многолюдието изпитвам неизменно, дори до днешен ден. Благодарение на нея аз не съм досега взел участие в нито един митинг, а на манифестация съм излизал само на празника на Св.св. Кирил и Методий.

Много по-живо прекарах втората си практика, през лятото на 1942 г. в Персенкското лесничейство, разположено в м. Чадъра, в подножието на връх Персенк, на осем километра над с. Орехово.
Прати ми лесничеят Любощински собствения си кон в Хвойна, за да ме вземе от там. Кобилката придружаваше щатният коняр бай Ангел Пакета, родом и той от Хвойна и съсед на тъста ми.

Възседнал коня, преминах през живописното село Орехово, където бай Ангел се отби да купи пакетче серт цигари, а пък аз изпих една гореща лимонада. Забихме след това нагоре, по един силно изровен коларски път – към Персенкското лесничейство. Поизредената борово-смърчова гора все повече се сгъстяваше, подпържените, готови за жътва ниви и току-що окосени ливади оставаха зад нас и започна да ухае на смола – най-приятния от всички земни аромати на света!
Срещнахме по пътя кираджии да возят към Ореховската бичкия сухи борови, смърчови трупи и забелязах как спънатите задни колела на каруците режат като сланина разядения от пороите път.

Докато да наближим лесничейството, бай Ангел беше ми вече разказал достатъчно за неговия управител, белогвардееца Павел Марков Любощински, за красивата му жена Сузана и 93-годишния му баща. Марко Любощински, който всеки ден прекарвал с ръчната количка по десет кубика плодна пръст и разширявал създадената от него почти върху скала каменна градина. Стана дума и за навъртащите се около горското стопанство партизани, но все още скривалищата им бяха далече. Разбрах кои са, откъде са горските и колко са. Какво е положението с дърводобива и сума още прелюбопитни за мен подробности. Нямало работна ръка, мобилизирани били  в армията впрегатните коне (имахме вече войски в Беломорието, Сърбия и Македония), младите мъже – и те с мулетата и конете, това била сега главната грижа на лесничея Любощински.

С тези приказки по едно време се озовахме на острото било на Черна птица, мернаха се червените покриви на лесничейските сгради и се разбра, че сме стигнали.
Пленителната гледка грабна очите ми, но нямаше време да се озъртам. Току над главите ни стърчеше риолитовата чука, наречена Малък Персенк, а над него, като тъмен облак – Голям Персенк – към две хиляди и двеста метра надморско равнище. На запад от тях се откриваше басейнът на река Въча като на длан, а на юг – зъберите на Модър тепе. Небето ми се видя без дъно, стори ми се, че ако подскоча, мога и да литна!

Ей с това чувство стъпих на Персенк в началото на юли 1942 година. Разбира се, по онова време аз все още не подозирах какво има да се препати на тоя връх, но срещата с него беше пленителна. По-сетне открих и потайните красоти на тази местност. Лесничеят Павел Марков Любощински се оказа човек приветлив, със спокойни очи, леко попрегърбен, бричът му винаги седеше долу увиснал на кльощавите му кълки. Но гората беше в сърцето му и той й служеше като богиня.

Веднага ме хвърли Любощински в работа: прати ме в м. Плава да маркирам на една бригада секачи от близкото българомохамеданско село Лясково, като преди това ми показа как го върши самият той. И ме остави след това да надзиравам сечта. Накрая ме тупна по рамото с искрена доброта и отсече - „Готов си, мама стара“ (вместо майка му стара).
По-късно той ми показа своето „опитно поле“ край лесничейската сграда, където проверяваше специална технология за отглеждане на високостеблени борове, без клони, като отстраняваше пъпките.

Много интересен експеримент, който си остана недовършен от онези, които се изредиха на лесничейския престол подир Павел Марков Любощински.
Показа ми при една съвместна разходка на коне обширни пространства от Персенкската гора, унищожени, по-точно изсечени „на голо“ през годините през 1934-та, когато върлуващата партизанщина раздавала концесии и търгове за дърводобив срещу обичайните за онова време огромни подкупи.

А сега (август 1998 г.) влезе в сила същият оня, угоден за новата политическа върхушка закон, който позволява дърводобивните концесии в гората и обрича българския лес на окончателно изчезване. Законът бе гласуван от „народните избраници“, които останаха неми и глухи за каквито и да било възражения и предупреждения.

Потресоха ме голите някогашни сечи, които Любощински ми показа от седлото на коня. Дънерите стърчаха на човешки бой (така по-лесно им е било на брадварите), всичко около тях задръстено с неугнили още клони, съчки и обраснало в бурени, високи повече от човешки бой, които не позволяваха никакво естествено възобновяване. Попитах Любощински не е ли опитвал тука да залесява? Отговори ми, че е опитвал на малки участъци, но не е постигнал никакъв резултат, и добави, че мога следващото лято да опитам и аз, ако отново дойда при него на практика. Което и стана, както по-нататък ще видим.

Най-парливата обаче задача, която Любощински ми възложи, беше лично да направя дознание по някои оплаквания от жители на село Лясково, че горският Росенов им съставял актове, а след това – изнудвал ги да му дават вълна, козина, сирене, мляко, масло и т.н. Подобно разследване се поверяваше обикновено на помощник-лесничея или в краен случай – на старшия горски, но нямаше по това време Персенкското стопанство нито помощник, нито пък старши (и двамата бяха мобилизирани).

Отпуснаха ми кон, коняр и се отправих за Лясково, облечен в една позавехнала зелена куртка на Любощински, който предвидливо се погрижи да ме дегизира като „старши“. На тръгване, след като ме хубаво огледа, горският надзирател Марински, с когото веднага се харесахме и сприятелихме, ми поднесе старата си фуражка с вензел и кокарда и ме предупреди, че за наплашените българи мохамедани това са символите на властта. Иначе те никога не биха се отпуснали да ми говорят за Росенов.

Каза ми, че когото и да разпитвам, трябва да съм с фуражка, това ги респектирало. Което се оказа напълно вярно. Разпитите започнаха в кметската стая, вървяха мъчително, хората се страхуваха да се оплакват, оглеждаха се, докато най-сетне разбрах, че всички те се съветват с агите.

Започнах тогава с агите и работата стана ясна; Георги Росенов наистина го беше ударил на келепир, макар и в обичайните, бих казал, размери. При проверката намерихме и качета със сирене, вълна на тавана, масло в големи количества. Нямаше съмнение, че работата му не беше чиста. Хората се отпуснаха, подписаха показанията, свърших работата. Оставаше да напиша заключението, да приложа писмените показания и Росенов щеше да отхвърчи. Или най-малко щеше да бъде преместен в горски участък, където да няма вземане-даване с хора, с актове и възможности да бърка в меда. На самия Росенов обаче не казах нищо определено, защото цялото решение трябваше да се вземе от Любощински. Просто пихме по една сливова, метнах се на коня и подкарах към Персенк. По едно време чувам зад мене, че някой ме вика.

- Господин стражант! Господин стражант!
(Така свикнаха да ме назовават лясковските агалари и аз не ги поправях, защото чувствах, че те влагат в тази дума много повече „стражарско“, отколкото стажантско).
Спрях коня, зачаках и след малко се изправи до мен аго Шабан, един от селските първенци, плувнал в пот. Явно много беше бързал, а слънцето припичаше.
- Скокни да ти кажа! - помоли се той.
Слязох от коня, отдръпнахме се под сянката на една букачка и той заговори почти шепнешком.

- Я, господин стражант, мислем, да го не уволнявате Роската. То са е коджа подплашило и ако си го оставите, повече няма да бара. То си е и къща оградило в Кричим, и дечинките му са подрипнали, та нема зор. Ама ако ни дойде друг? Ако ни дойде друг, то се не знае дали нема да започне да ни глоби за вълна, сирене и маслу, къща да си гради, ако нема. Мене, ако питаш, не може горски хич да не бара, ама по-наядените по не барат. Затова недейте го хала (недейте го пипа). Остави го на мене, я съм му взело страхът. Пък като дойдеш другия път, щети опека едно ягне на шиш, че да ме запомниш!

Казах му на аго Шабан, че ще помисля, и си тръгнах. Мислих през целия път до Персенкското лесничейство и дойдох до заключението, че съветът на аго Шабан беше практически най-ценен. Нищо не казах обаче на Любощински, оставих му само преписката, без заключението ми. На другата заран ме повика и посочи сложената на масата му преписка.

- Какво предлага сега, да го уволним ли? - втренчи се той в мене и веднага продължи: - Ако го уволним, трябва да го заменим, но с кого?
- Вие ги познавате.
- Тъкмо защото ги познавам, не виждам с кого. Способните тука ми трябват за дърводобива, а от другите, когото и да пратя, няма гаранция.
- В никого ли нямате пълна вяра...

- Пълна вяра е глупост! - каза Любощински съвсем тихо и добави: - При дадени обстоятелства, всеки на всичко е способен... И на кражба, и на злоупотреба, и на убийство. Няма гаранция! Особено в случая, защото в Лясково са и свикнали властта да ги дои, но и те пък да я използват. Мисля, че едно строго предупреждение ще свърши повече работа от преместване или уволнение на Росенов.
Така приключи първата ми анкета в Лясково. Цялата ми сетнешна практика в лесовъдството беше едно потвърждение на изводите от анкетата в Лясково.


В категории: Горещи новини