Да! Истина е, че ние, образованите уж българи, общо взето, не си познаваме езика. Никак не е случайно, че през 1978 г. на изпитите в Софийския университет
около 40% от явилите се кандисат-студенти получиха бележка „слаб“ по български. Не познаваме не само думите на нашия език, но и начините да използваме характерните му свойства – неговата острота, като ти трябва нещо да резнеш; твърдостта му, когато ти се наложи да удариш, или пък неговата нежност, ако поискаш да погалиш.
Вазов цени именно неговата нежност, а Ал. Балабанов – силата му, словесното богатство и особено „оная весела свобода на българския синтаксис. Глаголът – към него в българския език има особен култ – възхищава му се Ал. Балабанов. Всички отсенки и образи, и полуобрази, и сенки на сенките на дейната мисъл, на действието или на състоянието, бързите, неусетно променливите прекършвания на настроението, стига да има кой да ги използува правилно тия толкова много времена и наклонения, и еднократности, и многократности. Също като в царя на европейските езици, в древноелинския. Също като в него парадоксално свободен е и нашия словоред...
Или е глупост, или е грях, когато някой каже: това е на френски, где може това на български! Това е на немски – где може това на български!
Где ли може? На български може всяко нещо, което е на френски или на немски – може, дори може и по-хубаво!...“
Така един от майсторите на българския език е изразил мнението си за неговата сила и хубост. Ако не му вярвате, четете творбите на отличници в работилницата на езика като Ботев, Захарий Стоянов, Яворов, Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Смирненски, Вапцаров и много още техни събратя писатели и поети от най-ново време, и ще се убедите на какво е способен родният български език.
Вижте и българският език в народните приказки, въпреки че като казвам „вижте“, сещам се, че въпросът с „виждането“ на българските народни приказки не е така лесен, защото те са нещо като затворници в сборниците за народни умотворения, където в началото на века са обнародвани голяма част от тях. Неотдавна издателство „Български писател“ извади на бял свят 13 тома български народни умотворения, сега се готви да отпечата нова шесттомна поредица (за което трябва да бъде поздравено), но за приказките, като че малко се сещаме да ги отупаме от праха и ги направим достъпни на съвременния читател. Повечето си седят в сборниците, които са вече библиографска рядкост.
Вярно, преразказаха се народни приказки, но колко са те и как се преразказаха? Като изключим преразказите на Николай Райнов и Ангел Каралийчев, останалото, с някои щастливи изключения, е похабяване на материала.
Изпопреведохме напоследък приказките едва ли не на всички народности, а собствените остават в по-голямата си част все така непознати, както и преди. Та не е ли възможно с едно леко осъвременяване на езика да ги издадем и да покажем на учениците, студентите, пък и на някои професори филолози хубостите на „просторечието“.
Народните приказки би трябвало да проникнат не само в читанките и христоматиите; време е да им се направи малко място в телевизията до многото, или поне край многото авторски приказки и приказчици, с които забавляваме и не рядко отегчаваме децата. А и за литераторите няма да е зле да погледнат как звучи езикът ни в първообраз, защото никога досега у нас не се е по-силно усещала нуждата от връщане към езиковите първоизвори, за да полекуваме в тях ревматичните болки на съвременния книжовен език, вместо да налитаме толкова стръвно на чуждиците.
Вярно е – едни от тях ще влизат в езика, други ще излизат. Езиковата река едно влачи, друго блъска, трето изхвърля на брега, а четвърто занася чак в морето, но едно е безспорно – всичко това не минава безнаказано. Думата (нека да повторим) е своеобразна отливка, която се вгражда в нашето съзнание, така че не е все едно дали е чужда, или своя.
Ето какво е казал дядо Петко Р. Славейков по този въпрос:
„...И без това ние твърде много сме направили за обезобразяване и разсипване на народния си език... Ако все така отиваме, както сме потръгнали, скоро ще постигнем да останем без език... А таквоз едно безбожно обращение и обхождане с такваз една сериозна работа, каквато е езикът на един народ, не е нещо за прощаване; то служи не само за развращение на езика, но има лошо влияние въобще и връз характера на народа – лоши и много лоши сетнини за самия му политически живот, който започва при едно таквоз политическо поцепване и разпадание на единството“.
Ще попрося извинение от онези, които биха сметнали, че тези думи на Петко Рачев Славейков не прилягат за днешното състояние на българския език!
