Много преди похода на Владислав Варненчик българи и сърби правят опит да изтласкат османците от Балканите
Автор: Ваня Райчева
За владетеля на Прилепската област Вълкашин сръбските исторически източници казват, че за сръбски срам, „он бил от нация болгарские” и подчертавал това, като дори не се назовавал по сръбски Вукашин. Създадената от Стефан Душан сръбска държава бързо се разпаднала след смъртта му. По време на управлението на младия му син Урош (1336 г.) Вълкашин заема сръбския престол.
В македонските земи към края на ХІV век се образували три самостоятелни княжества: Вълкашин и синът му Марко (Крали Марко) в Западна Македония, Углеш в Югоизточна Македония и Деяновци в Северна Македония. Те са представени в нашите и дори в сръбските народни предания като българи и владетели над българско население. Крал Вълкашин, заедно с брат си Иван Углеша, владетел на Серската област (под Гюмюрджина), чиито владения по Беломорието стигат чак до Перитор, се опитвал да създаде управление, способно да даде отпор на настъпващите в Балканите турски нашественици.
По това време предвожданите от Евренос турски пълчища настъпвали към Гюмюрджина, към Серес, по направление към Солун и навлезли в земите на крал Углеша. Виждайки опасността, той потърсил подкрепа от околните владетели, като поел сериозна инициатива да се образува един общ съюз за борба против общия враг на Балканите – турците. Мнозина обещали да влязат в него, но в решителния момент никой не се озовал, освен Вълкашин.
Той прекратил боевете и настъплението си за овладяване брега на Адриатическо море и се отправил на помощ на застрашения си брат. Цар Иван Шишман дал само морална подкрепа, оръжие, провизии и отряди нередовна войска. Двамата братя събрали войските си от Западна Тракия и Македония, населявани тогава и сега от българи. Потеглили към град Одрин, столица на турците, и се срещнали при Черномен (сега село Чермен) на 26 септември 1371 година. Но 60-хилядната българска войска изгубила сражението. Описанието на битката е дадено от грък, а ние знаем как гърците нямат сметка да се величае българското военно изкуство.
Според преданията на местните хора крал Углеша бил начело на войските си, яхнал кон. Откъснал се от тях и излязъл напред. Той се хвърлил безстрашно срещу турците като хала. Бил се юнашки и изклал със сабята си много от тях. Но един турчин го издебнал и със силен удар на сабята си отсякъл главата му, която хвръкнала настрани. Но крал Углеша, макар и обезглавен, унесен във вихъра на боя, махал на всички страни със сабята си и така „заклал 9 турци”. Крал Вълкашин бил тежко ранен.
За поразената християнска войска монахът Исай пише: „Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество: едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен, а само някои се спасиха”. Турските завоеватели са разбили първата значителна християнска коалиция, опитала се да ги спре и дори да ги изтласка в Мала Азия много преди похода на Владислав Варненчик на 10 ноември 1444 г.
Приближените на крал Вълкашин успяват да го изведат от мястото на битката заедно с отстъпващата разбита войска. Оставал им открит само пътят по коритото на река Марица към васалните на турците земи на цар Иван Шишман. По тоя път те носели на ръце няколко десетки километра смъртно ранения си крал. Когато се добрали до река Олудере, Вълкашин понечил да утоли страшната си жажда. Пил от студената бистра вода и се отпуснал, като „заспал завинаги”. Според други сведения това е станало следствие на подло предателство. Раненият крал се навел да пие вода и бил убит с нож от слугата си – щитоносец, сърбина Никола Хърсович (или Версонич), или пък бил удушен.
Тогава станало чудо – изворната вода загубила сладкия си вкус и се превърнала в горчива лепкава течност. Гората била покрусена. Листата на дърветата окапали, клоните се оголили, тревата изсъхнала. Цялата природа се прощавала с крал Вълкашин. Местните хора, минавайки впоследствие край извора – чешма, оставяли няколко монети, вярвайки че така ще се излекуват.
А храненият кон на крал Углеш го отнесъл на онова място, което се именува „Дюнен баба”. Там конникът паднал и там бил погребан. Българите отдали християнски почести на убития си крал. Турците, тачейки храбростта му като военна добродетел, също го почитали. Заповядали на българите да му построят един вид паметник и да му се постави кандило и иконка. Но впоследствие, виждайки че той събира хора на борба против тях, премахнали иконата, кръста и кандилото и забранили всякакви почести. Според легендата от този ден нататък надгробното кандило почвало само да се пали срещу всяка задушница и християнски празник, за да свидетелства на българите, че българщината мъждее, но не гасне.
Според други предания крал Углеша е погребан заедно с брат си крал Вълкашин. Но ако е така, това навярно е станало много време след описаните събития. Друго предание гласи, че костите или чудотворният му прах навярно са били пренесени в манастир в Серес, навярно по-късно.
На първо време и гробът на крал Вълкашин е бил почитан от турците като гроб на „бабаитин и на големец” подобно този на брат му. Българите тогава свободно са отдавали почести над гроба, грижели се за него, ограждали го и каменен кръст винаги е стърчал над него. Според друго предание отгоре и отстрани е бил обкован и покрит с олово. Но в по-късни времена турците видели, че той е враг на държавата им, защото станал национална светиня. Това започнало да ги безпокои и те наредили гробът да се срине, а местните хора и пътниците да хвърлят камък върху него и да го проклинат. Така се натрупала могила – грамада от камъни. Но това не заличило спомена за светилището-църковище на българите и през нощите той отново израствал.
И около тоя гроб се отпочнала една скрита борба между българи и турци, която е продължила скришом почти пет века. Въпреки тая заповед, българите, скришом и наяве, са отдавали почести над гроба, извършвали са задушница и други обреди над него, още повече, че близо до гроба е било село Бисерча (дн. Бисер), а турското – Харманлий, по-далече, и за изпълнението на заповедите трудно се следяло.
Всяка година, по време на турското робство, рано напролет през Харманлий са минавали десетки хиляди българи на път за Цариград. И всяка есен, подобно прелетни птици, същите се връщали по обратния път за родните си места. По дългия път към Цариград пътували българи, изпълняващи задължителни повинности пред султана като: войници (от „войнишките села”), дуганжии, зидари, градинари, абаджии, килимари, сарачи, тужари (търговци на овце) и други повиничари. В началото на 30-те години на ХХ век старите харманлийци помнили много добре как пътниците българи на групи оставали да нощуват при гроба или наблизо на височината „Хамаза” до Герганината чешма.
В такива именно нощи гробът най-често израствал като нов и пресен във вид на могилка, ограден с камъни, със забит кръст и прикаждан по християнски обичай. И после през деня отново бил сриван от турците. Но вървели ли пътниците българи с кавали и гайди, с работни инструменти, белодрешковците в своите народни носии, с белите беневреци (тесни и бели гащи) – „шопите”, въобще не го забравили.
Въпреки усилията си, турската власт не могла да ги застави да не почетат гроба на крал Вълкашин. Те били отдавани от вранските шопи (от Вранско, Северна Македония), които са влизали във Вълкашиновото кралство и от които е била събрана храбрата му войска, оставила костите си в Черноменската битка. Турците започнали да наричат гроба „Шопен мезаръм”, т.е. шопски гроб. Но след освободителното движение и построяването на железницата пътниците започнали да се движат с нея. Вече нямали възможност да наглеждат гроба и да му отдават почести. Така той се изравнил със земята и се заличил.
След трагичната и ненавременна смърт на крал Вълкашин споменът за него избледнял, но избуяла възхвалата на сина му – юначният Крали Марко. Народът го възвеличава и той се превръща в централна, най-любима и популярна фигура в българския героичен средновековен епос.
Той наследява кралете – баща и чичо. Углеша нямал деца и владенията му преминават към племенника му. Така кралството му обхваща по-голямата част от Балканския полуостров. Като праправнук на цар Смилец по майчина линия Крали Марко предявява претенции към българския царски престол в запазените от него три грамоти. Но не последвали решителни действия от негова страна в това отношение. Съседните владетели продължили да воюват с него и да откъсват части от земите му. Така и най-големите тогава владения на Балканите се смаляват до Прилепското кралство.
Учените не знаят точно дали Крали Марко е станал васал на турците и при какви условия, както повечето владетели по това време. Но е за чудене как той успява да осигури благоденствие и относително спокойствие на поданиците си в размирните времена.
Година след смъртта му Прилепското кралство и Македония са прегазени от турците. Поданиците му попадат в пределите на османската държава без да са ставали жертва на завоевателни походи. Но в народната памет остават завинаги неговите лични битки с турците при отделните османски набези.
ami sega imame edna koalizia glavno protiv islamskia i svetovnia terorisam no za balgaria e vashna ikonomisheska koalizia i investizia v balgaria v borbata protiv bednotia nemotia prostotia zloslovia .a za mene e vashno kade mi e fajdata ot borbata .
