На гробищата най-добре се вижда историята на един град и една държава, разказва скулпторът
Автор: Камен Христов
Когато бях в Сардиния, ме заведоха извън Нооро, един от централните им градове. И ми показаха кактусите, по 3-4 метра високи, казаха ми, че плодовете им се ядат. А те бодливи, цялата ми устна се напълни с микроскопични бодли. Така че, винаги си плащаш, но все пак цената си заслужаваше”, разказва скулпторът Цвятко Сиромашки, докато гледа към кактусите в делвите в двора на къщата си в Стария Пловдив.
Сред сплетените черешови стволове, камънака, асмата, композицията от разрязани наполовина кофи, той разказва за бодлите в живота си и за десетките „кактуси”, с които се е сблъсквал в работата си. Атмосферата на живот и свобода в двора на малката къща подсказва, че самият стопанин не влиза в никакви рамки, не робува на никакви канони, а все тича след мечтите си.
„Видя ли онази глава долу?”, пита той. Направил я е още като 14-годишен, първата творба в живота му.
Цвятко Сиромашки се занимава със скулптура от 11-годишна възраст, без прекъсване. Когато идва време да кандидатства, решава да не ходи в художествената гимназия, а в Техникума по художествена обработка на камъка в село Конино, Врачанско.
„Там само като сложехме пръстчета и пръчката минаваше отгоре, и преподавателят те удряше, и нямаше мама-тати... А в художествената гимназия влизаха децата на този, този и този...”
Нито Цвятко, нито баща му знаели кой влак или автобус трябва да хванат за Конино. В 4 часа сутринта попадат на една гара, оказва се Мездра. „Няма хотели, няма нищо. Легнахме върху едни големи кутии от вафли и спахме на студа в една беседка.”
Отива в техникума веднага, след като завършва осми клас, месеци преди началото на новата учебна година. „Работех денонощно и когато нямах възможност да работя, вадех стъклата на прозорците, за да вляза вътре в ателието. Това училище е създадено от италианци и чехи и до момента е единственото на Балканите. Голяма част от всичко, което е направено от камък в България, е направено от ученици на този техникум”, казва скулпторът.
Няколко години след завършването си, се запознава със съпругата си Катя. Жена, която и на превала на годините изглежда крехка и изящна като порцеланова статуетка.
„Преди 30 години да ме бяхте видели, когато се запознахме с него на морето... С едни разкошни коси, бях с полска пола в червено и черно, блузка в същия десен и загоряла от слънцето като мулатка. А той на първата ни среща ме гледаше с периферното си зрение, нито веднъж не ме погледна директно, все едно не го интересувам”, разказва жената на Сиромашки.
Двамата се запознават малко след като той научава, че е приет в Художествената академия в Санкт Петербург. И раздвоен от чувствата, които го връщат и към първата му среща с жена му, и към новината за следването си в Съветския съюз, разказва: „Ама какво дете беше тя! Мило дете на любовта, мой трепет!
А аз току-що съм приет в Художествената академия, знаеш ли какво нещо беше това? Там ги приемаха с „чайки”, а бай ти Цвятко Сиромашки, който е завършил в Конино и през цялото това време е работил, приет в Санкт Петербург!”
Заминава там за две години, през това време с Катя си пишат писма. Веднъж тя му праща с колет една ябълка, която той твърди, че е пазил през цялото време. После се връща в България и завършва обучението си в академията в София.
„Живеехме в една стаичка, с огромни проблеми. Но моята жена, Бог да я благослови, никога не ми е направила забележка и да каже: Чакай бе, ние нямаме какво да ядем, а ти отказваш поръчки! Никога. А колко много възлагателни писма съм получавал и съм ги отказвал”, разказва скулпторът.
Това били поръчки за паметници, а той и до ден днешен подскача от възмущение, като чуе някой да нарича негова композиция не скулптура, а паметник.
„Разликата е катастрофална, много съм чувствителен на тази тема. Защото българската скулптура е на 120 години. За мен първото пластично, релефно и обемно изображение у нас е от 1885 година, във връзка с 1000 години от рождението на братята Кирил и Методий. То е на самобитен автор, никой не му знае името, но така е написал на скулптурата си в с. Керека, Дряновско. Хем релеф, хем кръгла пластика, хем чешма. И за да отпиеш от нея, се навеждаш, поклоняваш се”, обяснява Сиромашки.
При десетките си пътешествия по света обича да ходи в гробищата, защото там най-добре се виждала историята на един град и една държава. „Мястото на паметниците е там. А в центъра на един град трябва да бъде събрана животворната сила, положителната енергия”, разсъждава скулпторът.
Само 6 месеца в живота си е бил преподавател, в училището за сценични кадри в Пловдив. Сиромашки тогава разбира, че или си преподавател, или професионалист. През 1996 г., когато е в Япония, решава окончателно, че няма да се интересува дали това, което прави, ще се продава, или не.
„Впрочем, този въпрос никога не ме е вълнувал...А само едно шило е 100 долара. Но по-добре е да бъдеш на върха на копието, защото свободата е сладко нещо...”, казва скулпторът. Смее се с глас, докато разказва, че като бил в Швеция и Германия, на хора като него плащали само да могат да мислят, да творят, да дават идеи.
„А тук като отида и ми казват: Ей, пак ли ти, бе! И все ще се намери някой, който или да не ти плати, или да те унижи, или да те унищожи...”
На 20 май т.г. скулпторът стана на 59 години. „С всичките мъки, с всичките неприятности. Но най-тежките преживявания съм имал в този град, в моя град”, не крие Сиромашки. Той е носител на 11 български и международни награди за скулптура, участвал е в 7 симпозиума, подреждал е 12 индивидуални изложби у нас, в Германия, Гърция, Япония и Австрия, участвал е в 15 международни групови изложби дори и в Китай. В ателието си пази стотици изрезки от международната преса с отзиви за негови творби.
Скулптури и пластики на Сиромашки имат десетки музеи в България, Полша, Словакия, Италия, Латвия, Германия, Япония, Русия, притежание са на много частни колекции, негова работа е имал дори покойният папа Йоан Павел Втори.
Но с творба на Цвятко Сиромашки Пловдив се сдоби едва преди 6 г., в края на март. „Скулптурата на Люсиен Шевалас, човекът, който е създал зелената система на България, е първата, която направих в Пловдив. Не знам защо, добронамерен човек съм, не мога да разбера защо и как в този град така стоят нещата, защо трябваше да минат 8 години, за да стане... Шевалас е починал през 1921 г., правех тази скулптура за 80-годишнината от смъртта му, а то... Важното е, че тя зае точното място. (Скулптурата е в Цар-Симеоновата градина, създадена от Шевалас – б. а.).
През октомври 2012 г. художникът откри друг свой монумент в Пловдив – на архитект Йосиф Шнитер, в градинката на площад „Независимост”. Чехът Йосиф Шнитер е проектирал първия голям градоустройствен план на Пловдив. Дълги години е бил главен инженер на града. Сред шедьоврите му са храмовете „Света Богородица” и „Света Петка”. Освен бюста на архитекта, композицията съдържа макети на част от къщите, които е проектирал, както и чешмичка.
Един от най-големите преломи за Сиромашки е по време на посещението му в Япония преди повече от 10 г. Пътува със самолет тъкмо когато над Токио изгрява слънцето на Далечния изток. „До онзи момент никога не бях усещал Родопите, макар да съм прекарал много време там. Трябваше да отида в Япония, за да почувствам божествената им сила.”
По време на целия си престой в Япония той си представя Родопите, вижда ги „отгоре”.
Тогава му идва идеята за пластичните композиции, изразяващи селища, родопски села, оттогава започва да използва в работите си своите гранитни павета. „Павенцата. Буквата П – тя е страхотна буква, означава пътека, порта, перспектива... Моите павенца ги преобръщам в селища, голямата биоенергия на човешкия живот се намира дълбоко в глъбините около ядрото на Земята. А именно оттам произлизат онези магматични сили и енергии, които създават гранита... Оттогава измених коренно позицията си и пластичното си виждане”, казва творецът.
Така през 2004 г. на юбилейната изложба във връзка с 50-годишнината си прави композиция от 25 на 8 метра. И смята, че всеки, който мине по пластичния път и докосне и разлюлее с любов и нежност камъка, чува звук на камбана и на чанове.
