Гледам ги през прозореца и се чудя, да им се радвам ли или като един мрачен възрастен да почна да нареждам – затлъстели, нахални, крещят, обиждат се, не си взаимопомагат (не се смейте, в училищe като хлапе съм чувал тази дума), бащите им накупили тез скъпи джаджи, та да се хвалят пред по-неимотните си другарчета... Истината обаче изобщо не е такава. На тях просто не им пука. За момента. Така и трябва. Това е нормално. Та те са деца. И отгоре на всичко са във ваканция, каква друга работа имат?
Ние сме виновните. Ние, които от малки ги тровим с грозни думи. Втълпяваме им мисли, които развалят дори зрели хора и ги превръщат в озверели чудовища, какво остава за тези невинни душички.
Ето, онова, по-едричкото се държи особено нагло. Винаги взима думата, прекъсва останалите, обяснява, присмива се. Останалите обаче го възприемат някак си нормално. Очевидно е тартор на тайфата. Неформален лидер, мъдро казано.
И от нас зависи, когато порасне, да стане формален такъв. Умен, възпитан и образован. Да бъде фактор в бъдеща България. И пак от нас – ако се превърне в мутра, непризнаваща никакви авторитети и газеща останалите.
Или в тъп и необразован мъж, който не умее да напише трите си имена без грешка, псува денонощно държавата и знае само да иска скъпо платена работа, далеч без да има нужната квалификация за нея.
Гледам ги през прозореца, но затварям очи и отивам преди тридесет и повече години на едно друго място. (Климатикът вее хлад и спирам да усещам жегата на днешния ден. Тази във въздуха и другата – в умовете и сърцата.) Пренасям се в една махала, с осеметажни, панелни блокове, всеки почти колкото цяло село. Аз живея в шестнадесететажен.
Същите хлапета. Едно носи футболна топка от 4.50 лева. Друго – прашка. Трето се подпряло на древно „Балканче”, тромаво като носорог. Някое показва скришом смачкан пакет „Арда”.
Ще отиваме да пушим в старите срутени къщи, недалеч от махалата. Ще ставаме мъже. „Хубаво ли ти е?” „Не, заболя ме сърцето, гадно ми е, ще повръщам.” „Уууу, женска дойна!”
Да, чували сме мама и тате, комшиите и гостите в хола да мрънкат, че таз работа хич не отива на добро, че пак са вдигнали цените, пак сме взели заем от някакви западняци „и кой ще го връща, на хавелите дупе да им е яко”, „онез янки ще ни земат акъла с таз икономическа блокада”...
Но не ни пука. Ние си знаем – в училище в златната среда, не носи двойки, за да не ядеш шамари, уважавай дъртите, отстъпвай им място в рейса и – каквото се говори вкъщи, на масата, отвън да не излиза.
Нашите идоли са „Левски”, ЦСКА, „Черноморец”, „Барселона”, германският и холандският национални отбори. Ботев, Левски, хан Кубрат, княз Борис (Ма той ослепил сина си, бе! – Ослепил го е, щото така трябвало, да станем християни. – Е, кат сме станали, кво?), цар Симеон, Съветската армия, космонавтите, Брус Лий, Роки, „Пърпъл”, КИСС, АС/DC, „Рейнбоу” (аз харесвах и Владимир Висоцки, под давление на баща ми). Ние ходим всяко лято на лагер в Смолян, Велинград или на хижа “Рай”. И трупаме спомени, които и след 30 и повече години все още разказваме.
Но никой от нас не пита как със средна заплата 200 лева на мама и тате се получава това. Ние искаме всичко и го искаме веднага. Без да ни интересува възможно ли е точно сега, има ли пари и дали се харесва на по-големите.
Само след четири-пет години ще пораснем и желанията ни ще станат още по-големи. И трябва да бъдат изпълнени. Защото после...
После е ясно – казармата, някои от мадамите ще се омъжат още преди да излезем оттам, който иска – университет, който не – в завода. Семейство, апартамент със заем, „Жигули”, вила (е, чак пък толкоз!) и социализъм. Завинаги.
Климатикът не спира, но вече е станало доста студено, та се отърсвам от онова време. Тези пред прозореца вече са се изнесли. Едрият, със скейтборда, е предложил да отидат в училището, да играят баскетбол. И всички се понасят натам. По старата схема, която уж измислихме ние – който не дойде, е педераст, която не иска – е кифла. Точка. Грубо и безкомпромисно. Не си ли с бандата – гориш. Ние, онези от горните редове, ги научихме така. Защото сме им бащи и майки.
Но не им казваме онези важни неща, които и нас на тяхната възраст не ни интересуваха. Че трябва да се уважава. Трябва да се съгражда. Не трябва да се обиждат хората. Не е нужно да се биеш с някого, за да му покажеш, че си над него, има и други начини. Че скъпото колело не те прави нещо повече от другите.
Напротив, учим ги, че за да оцелееш, трябва да си вълк. Арогантен. Брутален. С джип. С айфон последна марка. С приятели политици, ако е възможно.
Страшно се дразним, че от скъпите смартфони, които сме им купили, плющи тъпа чалга. Без да си признаем, че ние сме причината за нея, с нашето втрещено вцепенение – „Парите са най-важното, ако не правя пари, съм последна отрепка”.
На мястото на предните хлапета, отишли да играят баскетбол, се настаняват малко по-големи. Разговорите им са други. Маниерите им са други. Крещят повече от предишните.
Някой предлага „Ай да врътнем!” Замирисва на марихуана (или на някаква друга гнус, не съм експерт по темата, моята отрова беше и си остава алкохолът).
Отново, за да се състезават, вадят айфоните. Правят мрежа. Изпотрепват се на някаква зверска игра, с много кръв, трупове и адски извънземни чудовища.
Адреналинът удря горна мъртва точка. Акселератките покрай тях (с бедра и гърди на тридесетгодишни жени от нашето детство) прибелват очи от удоволствие. Намерили са своите герои.
Деца играят вън. Нека играят, че после...
