Какво е за нас Васил Левски, е на пръв поглед еднозначен, но и съвсем не толкова лесен въпрос. Всеки българин има, малко или много, своята представа за Апостола на Свободата,
Автор: Пламен Павлов
за тази най-благородна личност в цялата ни хилядолетна история.
Ние, днешните българи, колкото и парадоксално да изглежда, чувстваме Левски все по-близък, въпреки че годините от неговото раждане и гибел текат в обратната посока! И все повече преоткриваме Апостола - не само като революционер, безпримерен идеалист и патриот, но и като блестящ организатор, последователен политик, човек с изключително широки възгледи.
Разбира се, и като вярващ християнин, човек с мисия, или както са казвали някога в българската земя Македония: „човек със звезда”. Той съчетава в себе си по особен, дори неповторим начин традиционните православни ценности, възприети от нашите деди от векове, с модерността на европейското и българското Възраждане, с най-радикални и демократични идеи на ХІХ в.
Васил Иванов Кунчев е роден на 6/18 юли 1837 г. в Карлово, в семейство, което днес бихме определили като типично за т.нар. средна класа. Повече знаем за роднините му по линия на неговата майка Гина Караиванова, но не бива да забравяме и рода на баща му Иван Кунчев, брат на известния тогава Видул войвода (около 1777 – 1833 г.).
Яна, сестрата на Левски, свидетелства, че роднините оприличавали младия Васил най-вече на неговия чичо - бунтар и хайдушки предводител, загинал в бой с турска потеря в Троянския Балкан. Семейната среда и родовата традиция, идеалите на националното ни Възраждане и Просвещението, намерили добра почва в родното Карлово, оказват сериозно влияние върху изграждането на младия карловец като характер и личност.
Иван Кунчев, скромен занаятчия, но и буден българин, спомоществувател на възрожденски книги, умира неочаквано през 1851 г. Семейството обеднява и останалият сирак Васил става послушник и помощник на вуйчо си, хилендарския монах Василий.
Учи в родния си град и класното училище в Стара Загора, после приема монашество като дякон Игнатий. Впрочем, изборът на това име изобщо не е случаен - младият Васил явно е бил силно впечатлен от подвига на новомъченика св. Игнатий Старозагорски, убит от турците в Цариград заради своята вярност към Христовата вяра и българския род през не толкова далечната за онова време 1814 г.
Будният и свободолюбив младеж е в остър конфликт с вуйчо си, който въпреки обещанията си, така и не го изпраща да продължи образованието си в Русия…
Узнал за призива на Раковски към българските патриоти, дяконът вдига своя първи, макар малък, личен бунт - той оставя расото и се посвещава “на Отечеството”, както сам заявява: “да му служа до смърт и да работя по народната воля”.
През март 1862 г. постъпва в Първата българска легия, участва в сраженията и печели своето “лъвско” прозвище. Завърнал се в България, той е арестуван и лежи три месеца в затвора в Пловдив.
После за две години е учител в с. Войнягово и за около година - в с. Еникьой (дн. Михаил Когълничану, Румъния, виж стр. 31). През зимата на 1867 г. заминава за Яш, където се среща с Раковски. С негова препоръка става знаменосец на четата на Панайот Хитов, а през 1868 г. постъпва във Втората легия в Белград.
След закриването й, поради болест, остава в Зайчар. Скоро сръбските власти го хвърлят в затвора по подозрение, че подготвя чета за прехвърляне през границата. Именно тогава Левски прави своята равносметка на освободителната борба, като изпраща до „първостепенний войвода” Хитов прочутото си писмо, с което загатва за своите планове и казва: “Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”.
Отивайки в Румъния, Левски е радушно приет от „младите” революционно настроении българи, групирани около читалище „Братска любов” и „Българското общество” на Иван Касабов.
Няколко месеца той живее заедно с Христо Ботев в изоставена мелница край Букурещ. “Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер!” - възкликва младият поет.
През декември 1868 г. Левски започва своите знаменити обиколки в България и за по-малко от три години изгражда мрежа от комитети в Северна България и Тракия, като чертае планове за Македония, западните български земи, Добруджа...
Вътрешната революционна организация, изградена от Левски, е основа за дейността на БРЦК, а няколко години по-късно – за апостолите на Априлското въстание.
Левски като никой друг проумява нуждата от подготовка на самия народ „в Българско”. Той убеждава своите съмишленици, че за освобождението не може да се разчита на Великите сили с техните егоистични интереси.
Със своя невероятен политически инстинкт и прозорливост, Апостола вижда колко несигурна и опасна е и така очакваната от мнозина „братска” подкрепа от страна на Сърбия. Левски, който винаги е бил за толерантност вътре в страната, включително по отношение на мюсюлманското население, както и на сътрудничеството с други страни и народи, не прави абсолютно никакви компромиси с националните интереси. И съвсем в реда на нещата е силно резервиран към Русия и нейния режим.
Тази негова отговорност към каузата е забележителна, защото със сигурност си е давал сметка, че така може да „загуби дивиденти” - да речем, по отношение на онези българи, които са продължавали да живеят със сляпата си вяра в „Дядо Иван”... Казано иначе, Левски е изключително честен като политик – честност, каквато без съмнение е крайно необходима и днес.
Левски смята революцията за път към националното единение в пълния смисъл на думата. Или както образно го е казал Вазов:
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...
Въпреки че познава най-модерните идеи и проекти на епохата, включително онези на Парижката комуна, на европейските и руските революционери, той притежава особен “имунитет” към еуфоричния патос и утопичните илюзии.
Левски например е резервиран към идеята за балканска федерация – подобен съюз, според него, може да бъде дискутиран единственно, след извоюването на реална българска независимост.
Всички знаем, че идеал за Левски е „святата и чиста република” с „народно управление”, която включва всички български земи - Мизия, Тракия и Македония.
Впрочем, републиканските идеи на Апостола не бива да се възприемат повърхностно – ако се съобразим с неговия (и на самата епоха) начин на изразяване, „чиста” означава „парламентарна и демократична”, а „свята” - власт, която е в хармония с християнските ценности.
Ако се замислим, колко скромен е „републиканският опит” на Европа и света по онова време, ще се удивим от новаторските, изпреварили времето си възгледи на Дякона.
След провала в организацията през есента на 1872 г., следствие на Арабаконашката авантюра, верен на своите разбирания за планомерна и продължителна подготовка, Левски категорично отхвърля авантюристичния призив на Каравелов за въстание.
Поемайки риск, на 25 декември пристига в Ловеч, за да прибере комитетския архив и прецени на място какви са пораженията, нанесении от действията на Димитър Общи.
Уви, не успява да се прехвърли в Румъния, тъй като е заловен в „комитетското” ханче при Къкрина. И до днес се спори дали това злощастно събитие е в резултат на предателство (главен заподозрян, така или иначе, си остава поп Кръстю) или нелепа случайност… В крайна сметка, залавянето на неуловимия и тайнствен „Дякон” е резултат на издирването му от турската тайна полиция в продължение на години.
Откаран е отначало в Търново, а после в София, където пред един импровизиран, от гледна точка дори и на тогавашната европейската практика, незаконен съд той смело отстоява делото на своя живот.
Левски не само не дава търсената от турската власт информация, но поема цялата отговорност за дейността на комитетите. В крайна сметка, със своето самоотверженно и отговорно държание пред трибунала, той респектира съдебната комисия и реално спасява стотици дейци от сигурна смърт.
Бива осъден на смърт и обесен на 6/18 февруари 1873 г. в София.
Да се върнем на нелекия въпрос какво е Левски за нас, днешните българи, а със сигурност и за бъдещите поколения. Често се казва, че Апостола на Свободата не бива да бъде схващан и представян „като икона” Естествено, Васил Левски е реален човек, от кръв и плът, който е имал и своите недостатъци и прегрешения… Още нещо, да не забравяме, че епохата, в която живее той, е щедра на примери на идеализъм и готовност за саможертва в името на българската свобода. Колкото и патетично да ни звучи, такава е истината!
Левски не би бил възможен без собствената му българска среда – среда, изпълнена с личности, които, уви, са трудно разбираеми за нашето прагматично съвремие.
Но ако погледнем спомените на най-близките му приятели и съратници - да речем, на Христо Иванов - Големия, свидетелствата, записани от Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров и т.н., ще се сблъскаме с цяла „армия” от българи, подобни на Апостола…
Левски без съмнение се откроява най-ярко, но между тези недостижими личности и характери не бива да забравяме неговия учител, невероятния, „невъзможен” Раковски, „душата на младите поколения” Любен Каравелов, поетът и войводата Христо Ботев...
Нека кажем няколко думи за разбиранията на Дякона. Някак си е парадоксално, че един монах, човек, свързан в ранната си младост с една консервативна среда, каквато е църковната, има толкова голяма широта на възгледите! При това без да е учил в престижни лицеи и университети, без да е обикалял развитите европейски държави…
В сравнение с други дейци и водачи на националната революция, включително Каравелов и Ботев, Левски е най-склонен да търси компромис с всички потоци на националното движение. За него дори Одеското българско настоятелство, в което влизат преди всичко хора от средите на тогавашния „едър капитал”, е не „чорбаджийска” групировка, а просто „нашият комитет в Одеса”!
Левски е много „широко скроен”, както бихме казали днес, определено „надпартиен”, което ни убеждава в несъмнения му политически талант и заложби.
От друга страна, той е абсолютно безкомпромисен, когато става дума за освободителната кауза и единството на „седеммилионний българский народ”! Васил Левски, категорично и много по-ярко от останалите дейци, е за независимост на българското революционно движение, за равнопоставеност в отношенията с другите държави, за пълна самостоятелност и по отношение и на Сърбия, и на Русия, и на когото и да било.
В голямата си част днешните политици са свикнали да спекулират с персонажа му, да се позоват на неговото свято име, особено на публични места – тогава, когато се налага да контактуват с „обикновените” българи, с „електората” и медиите.
Във всички кабинети, в които се разполагат представителите на родния политически и държавен „елит”, задължително има портрет на Васил Левски. Разбира се, това е за предпочитане пред ликовете на Политбюро, на „бащицата”, „лидера”, „командира”, „премиера” и т.н.
Въпросът е обаче, до каква степен присъствието на този свят лик отразява дълбоко вътрешно убеждение и докъде е показна демонстрацията на патриотизъм – за „пред хората”…
Уви, същото може да се каже и за официалните чествания на националните ни герои, на първо място на Апостола, които често се превръщат в рутинни и казионни „мероприятия”. И може ли да бъде иначе, когато почитта към великите българи не е подплатена с реални политически действия, самовзискателност, елементарна почтеност и отговорност пред нацията и държавата?
Още по-скандално и кощунствено е, когато се правят опити Апостола на свободата да бъде „приватизиран” за собствена политическа употреба. Кой ще отрече, че има такива опити, при това скандални, себични до немай къде! Дали Левски би се съгласил някой злобно, истерично, грозно да ругае неговите сънародници, да превръща патриотизма в професия, в крайна сметка да компрометира самата национална идея?
И партиите, и гражданското общество, независимо от политически цветове и идейни различия, би трябвало да проумеят онази философия на българското, оставена ни от нашите национални политически и духовни водачи.
Историята не трябва да остава набор от факти, имена и събития, та дори и интелектуална „материя”, затворена в страниците на учебниците и академичните книги. Както е казано, „народ, който не познава миналото, няма бъдеще”.
Васил Левски е ненадминатият водач на българската „революция, морална и с оръжие”. Днес оръжието в съществена степен е заменено от по-хуманни средства за политическа борба, за отстояване на национални и общочовешки интереси. Разбира се, това не означава, че българската държава, чието прераждане е смисълът на живота за Левски и неговите съратници, трябва да бъде обезоръжена, лишена от модерни средства за защита на своята земя и небе…
И все пак, революцията има своите морални измерения. Политиката, макар и „мръсна” - също! Ако в нашето тревожно време потърсим невидимия дух на Левски, къде ли ще сведем очи пред строгия му поглед? Оня поглед, който помним още от ранното си детство?
Надали ще го открием сред самодоволната и изхабена „политическа класа” – какво общо имат тези хорица с революцията, особено пък морална… Напротив, практикуваните от тази „класа” в последно време „катарзиси” и „покаяния” са новия ни национален позор.
С повече успех можем да потърсим оня могъщ дух, присъщ на Апостола, по неспокойните улици на България, но и това няма да е достатъчно да го проумеем.
Не бихме могли да се доближим поне малко до него, ако не осъзнаем своята лична, групова и всякаква друга отговорност. И да се запитаме, можем ли с чиста съвест да повторим онези думи към Отечеството - „Да му служа до смърт и да работя по народната воля”.
